Той вероятно усеща колебанието ми, защото след няколко секунди се отдръпва назад и обляга челото си в моето.
— Съжалявам! — изрича той с дрезгав глас. — Просто трябваше да направя това още веднъж.
Паника се стрелва надолу по гръбнака ми. Той не би могъл да знае. Аз бях толкова внимателна. Да не би Ерик да е споделил подозренията си? Ако е само това, ще успея лесно да го убедя.
— Още веднъж? — поставям ръката си зад врата му, като го придърпвам няколко сантиметра по-близо до мен. — Имаме време до изгрев-слънце, Сьорен.
Започвам да го придърпвам за друга целувка, но той ме спира, поставяйки нежно ръка на рамото ми, а лицето му е покрусено.
— Не мога, Тора — тихо изрича той. — Има неща, които не знаеш, а след като разбереш за тях, ти не ще поискаш повече да ме видиш. И аз няма да ти се разсърдя.
— Боят с камшик не беше по твоя вина — уверявам го аз. — Какво можеше да направиш?
Той поглежда надолу.
— Не е това — признава той.
Ръцете ми се отдръпват от него.
— Тогава какво е?
Сьорен се опитва да прокара ръка през косата си, забравяйки, че тя вече не е дълга. Прави няколко крачки настрани от мен, след което се връща обратно.
— Обичам те! — казва той, след като вдишва дълбоко. — Просто искам като начало да знаеш това. Аз те обичам и никога не бих искал да направя нещо, с което да те нараня.
— И аз те обичам — повтарям аз. Допреди няколко часа това дори нямаше да е лъжа, но и сега е толкова хубаво, след като го казвам. Особено тук, където никой освен него не може да го чуе. Не мога да започна да разплитам чувствата си, а и нямам времето за това. Майка ми веднъж ми каза, че е грях да лъжеш умиращ човек, но аз не знам дали това е вярно. Сьорен съвсем скоро ще умре, а с него ще си отидат и лъжите ми.
Тора ще умре заедно с него — моята най-голяма лъжа.
— В мините — с мъка произнася думите той. — Робите, които работеха в тях. Ние имахме лекари, които да ги наблюдават. Правеха тестове. Експериментираха.
Не. Иска ми се да покрия устата му, да го спра да не говори, да го задуша със свои думи. Той не може да направи това, той не може да си признае престъплението, след като аз вече съм го обесила за него. Нямам никаква полза от неговото чувство за вина и не съм тук, за да го накарам да се чувства по-добре. Но има толкова много неща, които искам да му кажа, че е почти облекчение да получа шанса да престана да се преструвам за миг и да оставя гнева си да се вихри.
— Вие сте експериментирали с моите хора?
— Те не са твои хора — сопва се той. — И много добре знаеш, че не бива да изричаш това на глас.
— Пред всеки друг, да — отвръщам с тон, подобен на неговия. — Но не мислех, че се налага да лъжа и теб.
Лицето му се успокоява.
— Нямах това предвид — отвръща той, докато клати глава. — Съжалявам. Трудно е да се говори за това.
— Не вярвам да е толкова трудно, колкото да издържиш онова — отговарям аз. Истинска борба е да не повиша тон, но аз не знам къде сме или кой е в близките стаи.
Той някак изглежда отрезвял и смирен и чувствам как частица от моето стоманено сърце леко се смекчава. Свивам ръцете си в юмруци, за да не се пресегна към него. Не. Той няма правото да се окаже нараненият герой. Аз не съм неговата девица с меко сърце.
— Какво са търсели те? — притискам го аз.
Той се поколебава още секунда, преди да продължи.
— Продължителното стоене в мините… Това причинява нещо на човек. Ние знаехме това. Ти също си го знаела. Това, което не знаехме, е защо. Баща ми реши, че е нещо, което би могло да бъде полезно, ако бъде разкрито. И наистина се оказа така. Лекарите провеждаха тестове и правеха сравнения с години, накрая откриха, че магията в мините е толкова наситена във въздуха, че се пропива в тялото на човек, в кръвта му. Само шепа хора могат да оцелеят с нея, но повечето нямат това щастие. Магията ги подлудява. Първоначално ние убивахме всеки, който показваше признаци, защото се страхувахме, че те са смъртоносни. После моят баща реши, че това е разточителство. Може би те наистина бяха опасност за нас, но това не ги ли превръщаше също така в опасност и за другите? Той реши, че може да ги превърне в оръжие, да ги изпрати в битка на предните линии, за да причинят колкото се може повече щети, и така да ограничат загубата на живот.
— Това изобщо не ограничава загубата на живот — опитвам се да не изкрещя.
Той обаче се сепва.
— Знам. Знам.
— И ти си ги използвал на Вектурианските острови — продължавам аз. Вече не играя роля. Моят собствен гняв избива на повърхността и това ме прави опасна. При риска, на който съм изложена, аз знам, че трябва да запазя самообладание, но това ми се струва невъзможно. Аз вярвах на Сьорен, въпреки че вътрешният ми глас ми противоречеше. Аз дори го обичах. Но аз едва ли го познавам по-добре, отколкото той познава мен.