Устните му се откъсват от моите и сините му очи се отварят, търсят отговори, които той успява да открие доста бързо. На лицето му се изписва шок, който набързо се сменя с примирение. Буцата в гърлото му набъбва, когато той преглъща и кимва почти незабележимо.
— Няколко сантиметра по-надолу — прошепва той в устните ми. Когато последвам съвета му, по лицето му трепва подобие на усмивка, която не стига до очите му. — Ето тук. Сега удари силно и точно, Тора!
Не искам да гледам лицето му, когато го убивам, но не мога да задържа погледа си настрани.
— Аз се казвам… — Спирам и поемам въздух, за да се успокоя. — Казвам се Теодосия — тихо промълвявам.
В изражението му трепва объркване, преди да го разбере.
— Теодосия. — Това е първият път, в който истинското ми име е изречено от устните му, и то звучи почти благоговейно. Той обляга челото си върху моето, така че единственото, което виждам, са очите му. — Знаеш какво да направиш.
Той е прав. Аз знам точно какво да направя. Горе-долу това ще е повече или по-малко същото, което сторих на Ампелио — баща ми. Убийството на принца не би трябвало да е по-трудно, разбира се, но в този момент той не е принцът. Той не е син на императора, той не е воин с кръвта на стотици от моите хора по ръцете си. Той е просто Сьорен — изгубеното момче с тъжни очи, което едно време е оставяло котките да го следват навсякъде, което се е сприятелило с незаконния си полубрат, независимо от заплахата, която е представлявал, който ме целуваше така, сякаш имахме силата да се спасим един друг.
И аз не мога да го гледам как умира повече, отколкото бих могла да гледам Кресцентия. Трябваше да приема предложението на Артемизия за отровата. В нея има нещо толкова по-чисто. Толкова по-далечно. Няма кръв.
Камата се изплъзва от ръката ми и изтрополява по каменния под, отеквайки около нас, и аз го отблъсквам. Той изглежда точно толкова шокиран, колкото съм и аз. Той наистина е мислел, че ще го направя, и аз не съм твърде сигурна дали би следвало да се гордея с това, или не.
Сьорен се навежда, за да вдигне камата, и за миг аз очаквам той да я забие в моето тяло, но той за кратко само се взира в нея, а след това я запасва в колана на панталоните си. Настъпва миг тишина, преди той да проговори. Гласът му е тих, но силен.
— Не е нужно да ми прощаваш. Не го очаквам от теб. Но знам, че трябва да те махна оттук — далеч от него. Можем да избягаме още тази вечер, точно както говорихме. Аз ти обещах това, така че позволи ми да спазя това обещание.
Гърлото ми се стяга толкова болезнено, че не мога да проговоря, и само кимвам. Той смята, че е в безопасност, и аз не мога да го обвиня за това. Той не знае, че Блейз е там и чака. Аз може и да не успях да го направя, но Блейз ще може.
Веднага щом излизаме от пещерата, ни връхлита буря. Не мога да си представя как Сьорен е планирал да плава в такава стихия, но той изглежда странно спокоен, а лицето му е като издялкан къс бял мрамор на лунната светлина. Ако не усещах колко здраво стиска ръката ми, въобще не бих разбрала, че е толкова нервен. Опитвам се да не гледам към него, опитвам се дори да не мисля, че той върви до мен. Защото тази мисъл ме убива. Обичам го и го мразя, и със сигурност го убивам сега, все едно сама съм забила камата в гърба му.
Ако не знаех за берсеркерите, дали щях да позволя на Блейз да го убие?
Но това е проблемът с ако. Веднъж започнеш ли с него, не можеш да го спреш.
Ако той не ми беше разказал тази нелепа история с котките, дали бих могла да го убия?
Ако той не ме беше погледнал с такова примирение, с такава омраза към себе си, дали щях да мога да забия този нож в целта?
От мен се простират пътища като пукнатини в огледало. Те стават по-дълги и се разпадат, докато накрая вече не съм сигурна къде съм. Вече не съм сигурна дори коя съм. Тора. Тео. Теодосия. Принцесата на пепелта. Някоя от тях реална ли е?
Аз съм кралица и това е единствената идентичност, която има значение. Аз съм кралица, а моите хора умират, и единственият начин, по който мога да им помогна, е да отсека всяка друга част от себе си, сякаш са изгнили клони. Ако превърна сърцето си в лед.
Твърде тъмно е, за да забележа лодката на Блейз, но знам, че той е там. Имам му пълно доверие, макар дори да не съм сигурна кога точно се случи това. В някои отношения той все още е момчето, което изучава тунелите под двореца, а аз все още се чувствам като досадното момиче, което се държи за него в тъмното.