Няма правилен отговор. Дори да го отрека, той ще ме убие. Но аз ще отида в Отвъдното като кралица. Нека това е начинът, по който ме запомнят.
— Тейнът преряза гърлото на майка ми преди десет години. Единствено съжалявам, че ми отне толкова дълго, за да изплатя дълга си — изричам аз, повишавайки гласа си достатъчно, така че да зазвънти из притихналата тронна зала.
Лицето на императора се изостря и той хваща ръкохватките на трона на майка ми. Ако бяхме сами, той щеше да си достави удоволствието да ме убие сам, но сега трябва да продължи шоуто си. Той иска също те да си спомнят за мен по определен начин: трепереща и на колене. Малката Принцеса на пепелта, която се моли за живота си. Но този път аз няма да го оставя да спечели, няма да го оставя повече да тормози душата ми.
— Какво си сложила във виното? — пита той, а гласът му е плашещо спокоен. Той все едно ме разпитва за тайната съставка в рецепта за торта. И все пак очите му блестят опасно — в същия цвят като колието около врата му. Огърлицата на Ампелио. Той иска да ме изплаши, но вече няма власт над мен. Той ми отне всичко и сега вече нямам какво да губя. Затова и няма от какво да се страхувам.
Повдигам брадичката си и задържам погледа си върху него, без да трепна.
— Течен огън, който изгаря пиещия го отвътре навън — отговарям му аз. — Това е безмилостна смърт. Знаете ли, че първо изгаря гърлото, така че пиещият дори не може да изкрещи, докато умира.
На лицето му се изписва ужас, макар и само за секунда, преди да бъде заменен от глад.
— Откъде взе тази отрова? — пита той и се навежда напред.
— Има мнозина, които познават законния владетел на Астрея и са готови да ми помогнат. Един ден вие ще видите колко много са те. Иска ми се само и аз да бъда там, когато това се случи.
Императорът кимва с глава към стража зад гърба ми, който пристъпва напред и ме удря силно в гърба с ножницата на меча си, превивам се напред и се задържам с ръце върху плочките. Не мога да се въздържа и извиквам, а болката вилнее в тялото ми, все още пресните от боя с камшик рани отново се разтварят. Силен крясък пронизва тишината над смълчаната тълпа. Сьорен. Не съм сигурна дали присъствието му е утеха за мен, или не, затова ще се опитам да не му обръщам внимание. Поемам дъх, преди да се изправя.
Аз съм кралица Теодосия Айрин Хазара и няма да умра на колене.
Стражът прави крачка напред, за да ме удари отново, но императорът вдига ръка, за да го спре.
— Те знаят ли, че вие убихте императрицата? — извиквам аз така, че всички в залата да ме чуят. — Бутнахте я от онзи прозорец. Аз лично го видях.
Той се навежда напред, а лицето му почервенява.
— А може би ти си убила скъпата ми съпруга — изплюва той и подава сигнал отново към пазача.
Този път обаче аз съм готова за това. Точно когато покритото острие ме удря, аз падам на земята, за да намаля силата на удара, докато все пак той изглежда реален. Този път се изправям на краката си по-бързо, а болката усещам само като тъпо пулсиране в рамото ми.
— Императрицата беше мила с мен — защитавам се аз. Гласът ми потреперва, но е ясен. — Тя знаеше какво чудовище сте бил. Нейната омраза към вас я беше завладяла до лудост. Има ли въобще някой, Ваше Височество, който не би се радвал да ви види мъртъв? Колко от тях — правя жест към тълпата зад мен — не биха ви наръгали с радост в гърба, ако имаха дори и малко шанс? Те не ви обичат, те не ви уважават, те само се страхуват от вас, а това не е правилният начин да се управлява държава.
— Това е единственият начин да се управлява страна! — изръмжава той. — Да не искаш да управлявам с любов и състрадание като майка ти? Това не свърши добре за нея.
Стискам зъби. Няма да позволя да използва майка ми, за да ме примами.
— Майка ми беше по-добър владетел, отколкото вие някога ще бъдете — отвръщам аз. — Но и плъх щеше да е по-добър владетел от вас. Дори и мравка.
Той отново прави жест към стража и този път ударите валят един след друг, не спират дори и след като падам на земята. Раните отново са отворени и роклята ми лепне от кръв. Но аз почти не усещам болката. Единственото, което изпитвам, е омраза. Всичко, което чувствам, е ярост. Тя ме изгаря, докато накрая кожата ми започва да гори като огън. Когато стражът най-накрая се отдръпва, аз се опитвам да си поема дъх. Отнема ми доста повече време да се изправя отново на крака. Те отказват да удържат тежестта ми, но аз ги принуждавам. Само още малко и после няма да има болка. Само майка ми. Само Ампелио.
— Доведете ги! — заповядва императорът и махва с ръка.
Един пазач се приближава, за да ме хване грубо за ръката, докато вратата зад трона се отваря и две робини биват вкарани вътре с ръце в общи белезници. Отнема ми миг да разпозная една от тях — Елпис.