Не. Елпис е на кораб, надалеч със семейството си. Елпис е в безопасност.
Само че не е. Тя изглежда още по-малка от обикновено, кръглото й личице е мокро от сълзи, а големите й очи са зачервени и уплашени. Когато те срещат моите, те се разширяват и сълзите й бликват наново. Искам да ида при нея, да й кажа, че всичко е наред, да се боря за нея, но стражът ме държи здраво.
Още двама стражи се появяват зад тях и отключват веригите им. Отвеждат другото момиче пред императора. Това е по-голямата робиня на Кресцентия. Тя накуцва, а кожата около лявото й око е тъмна и подута. За разлика от Елпис обаче, тя не е уплашена. Стои високо изправена и уверена.
— Как се казваш? — пита императорът.
— Гаци, Ваше Височество — отговаря тя и прави колеблив реверанс.
— Гаци — повтаря той с любезна усмивка. — Ще повториш ли това, което си съобщила на стражите ми, когато е било открито тялото на тейна?
Тя хвърля поглед към мен, но в него няма мекота. Аз не съм нейната кралица.
— Казах им, че по-рано днес Елпис отвори вратата за някакъв посетител. Аз бях в другата стая, но те говориха няколко минути. Успях да разбера, че това е лейди Тора — тя посещаваше лейди Кресцентия толкова често, че разпознах гласа й. Когато тя си тръгна, аз надникнах от съседната стая и видях как Елпис пъха стъклен флакон в престилката си. Усмихваше по-широко, отколкото някога съм я виждала.
— И ти не спомена за това на лейди Кресцентия или на тейна? — интересува се императорът.
— Не бях сигурна какво съм видяла — признава тя. — Мислех си, че може да е подарък за лейди Кресцентия. Те бяха толкова близки приятелки, в това нямаше нищо необичайно. Чак когато приготвяхме вечерята, аз я видях как взима флакона от престилката си и да го излива в десертното вино. Попитах я какво е това, а тя ме удари, Ваше Височество. — Тя прави жест към насиненото си око. — Заключи ме в килера. После сама довърши приготовлението на десерта, а следващото нещо, което си спомням, е как стражите ме откриха и аз им разказах всичко. Но вече беше прекалено късно и тейнът беше мъртъв. За щастие, бедната лейди Кресцентия е отпила само глътка вино, тъй като вече е била изпила доста по време на вечерята.
Само глътка. Въпреки че все още не мога да го повярвам, коленете ми се подгъват от облекчение.
— Благодаря ти, мила — изрича императорът, преди да посочи към Елпис да мине напред.
Стражът я избутва и нейните очи намират моите. Аз й кимам окуражително, но и двете знаем какво ще последва. За моя изненада, страхът се разсейва от очите й. Тя ми кимва веднъж, преди да насочи вниманието си към императора.
— Оспорваш ли обвиненията срещу теб? — пита той.
— Не — отговаря тя, а тънкият й глас е силен и ясен. — Моята кралица ми даде шанс да й помогна да отмъстим на хората, които нараниха всички, които обичаме. С радост го приех. — Тя се усмихва и усмивката й е дива и триумфална.
Но императорът отвръща с изщракване на пръсти и усмивка, която превръща кожата ми в лед. Пазачът, който държи Гаци, изважда меча си.
Гаци е твърде шокирана, за да направи каквото и да е, а стражът, който я държи, я пронизва с меча си през гърба й, а кървавият му връх преминава през корема й. Бърза смърт. Отмествам очи от нея. Очаквам стражът до Елпис да направи същото, но вместо това той изважда един флакон от вътрешната част на наметалото си и отстранява капачката от корк. Хванал здраво кръста на Елпис с едната си ръка, той доближава флакона до устните й.
Очите й се впиват в моите и аз разбирам какво е планирал императорът. Аз си признах, да, но не съм му казала всичко. Той е достатъчно умен, за да се досеща за това.
— Има останало отровено вино, достатъчно за един човек — информира ни императорът. — Имаш право на избор, Принцесо на пепелта. Кажи ми истината и аз ще я изпратя в мините. В противен случай…
Пазачът дръпва косата на Елпис назад, докато тя няма друг избор освен да отвори устата си, а той накланя флакона с течността към устните й.
Той няма да я пощади, независимо какво ще направя. Той е лъжец и не проявява никаква милост. И аз го знам, както и Елпис. И всички останали в залата. Не мога да я спася. Не мога да я спася. Не мога…
— Спрете! — Думата се изтръгва от гърлото ми като ридание, против моята воля. Стражът замръзва.
— Бях сигурен, че ще постигнем разбирателство — отбелязва императорът с усмивка, от която ми се повдига. — Ще попитам отново: откъде взе Енкатрио?