И аз дори не я обвинявам за това, макар че не мога да изпитам съжаление за убийството на тейна. Той уби майка ми и щеше да убие още хиляди, ако не го бях спряла. Все пак на мен почти ми се приисква императорът да ме бе убил, така че тази кръвопролитна вражда да приключи. Но аз знам по-добре от всеки, че тя никога няма да свърши — дори и след смъртта. Сега, когато тейнът най-после е мъртъв, на мен продължава да ми липсва майка ми, все така ужасно, както преди.
— Искаш ли да знаеш защо го направих? — питам я аз, след като няколко мига минават в тишина.
Нейното трепване е почти незабележимо.
— Знам защо го направи. — Гърлото й е наранено, изгорено и всяка дума сякаш й причинява болка, макар тя да се опитва да не го покаже. Запазва тона си спокоен. Предпочитам тя да ми се развика, да ми се разкрещи дори. Би ми било по-лесно да се справя с това, отколкото с този зловещ стоицизъм.
Тя всъщност не знае, а аз имам нужда тя да го разбере.
— Аз лежах будна през нощта, а в ушите ми звучеше умиращият стон на майка ми. И жестоките очи на баща ти ме преследваха в кошмарите ми. Мислех, че той също ще ме убие рано или късно. Единственият начин, по който можех отново да заспя, беше като си представях, че аз го убивам първа. Отровата не беше идеалното средство, признавам. Една кама щеше да е нещо по-симетрично, а собственият му меч вече щеше да е нещо поетично. Но аз действах с това, което имах.
Докато говоря, следя внимателно лицето й за реакция, опитвам се да я шокирам, но тя дори не мигва. За нея аз съм като едно от трудните стихотворения, които са предизвикателство, но знам, че тя го чете дори през апатията ми. Това не е изненадващо. Ние винаги сме били в състояние добре да се разчитаме една друга. Разликата е в това, че за първи път умът й е затворен за мен. Аз гледам непозната.
— Когато не те уби, баща ми за първи и последен път не изпълни получена заповед — разкрива ми тя след известно време тишина, а гласът й е студен. — Императорът те е искал мъртва. Баща ми му е продал помилването ти като стратегия и в действителност не е грешал, но това не е причината, поради която те е пожалил. Той ми каза, че винаги, като те погледнел, виждал мен. Това се оказа най-голямата грешка, която някога е допускал.
Спомням си как императорът ме издърпа от тялото на майка ми, въпреки че аз стисках роклята й с всичка сила. Спомням си също така как ме заведе в друга стая, в която поговори с войниците си на накъсан, груб език, който по онова време не разбирах. Спомням си как ме попита на ужасен астрейски дали искам нещо за ядене или пиене. Спомням си как плачех толкова неудържимо, че не можех да му отговоря.
Изтласквам тези спомени дълбоко в съзнанието си и се съсредоточавам върху Крес, която стои пред мен и очаква… Какво? Съчувствие? Извинение?
— След живот, изпълнен с безсмислени убийства и жестокости, това определено е интересен прочит на събитията — вметвам аз. — Няма да си изгубя съня заради него, дори и да ми остава само още една нощ да спя.
Челюстта й се стяга. След миг тя проговаря отново.
— А аз защо?
Смехът успява да се измъкне от мен.
— Защо ти ли? — повтарям аз.
— Аз ти бях сестра по сърце…
— Ти щеше да ме предадеш на императора, ако не бях изпълнителна и послушна. Аз не ти бях сестра по сърце, Крес. За теб не бях по-различна от робиня, която си е забравила мястото и е излязла извън ограничителните рамки. Ти размаха камшика и ми напомни кой командва.
Ето го! Трепване, което е толкова леко, че щях да го пропусна, ако не я познавах от толкова дълго време. Сега тя си е сложила маската на непозната, но то се прокрадна макар и само за секунда. Просто достатъчно, колкото да ми напомни какво сме били преди и колко надалеч от това сме се озовали за толкова кратко време. Но веднага щом трепването се появява, изчезва. Запечатано зад студени сиви очи и каменна кожа.
Аз обаче не спирам, отчаяно искам отново да пробия, дори и ако това ми донесе само ярост и омраза. Всичко е по-добро от студените й, празни очи.
— Тора може и да ти е била сестра по сърце — заявявам аз. — Сладката, услужлива Тора, която никога не е искала нищо. Пречупената малка Принцеса на пепелта, която зависеше от теб, защото си нямаше никой друг. Но аз не съм нея.
Проблясък в очите, стягане на челюстта.
— Ти си едно чудовище! — напада ме тя, отхапвайки думите с по-голяма ожесточеност отколкото си мислех, че притежава.
Потръпвам.
— Аз съм кралица — коригирам я тихо аз, макар и едновременно да се чудя дали не съм и двете. Може би всички владетели трябва да бъдат поне частично чудовища, за да могат да оцелеят. Императорът със сигурност е.