„Но майка ми не беше“ — прошепва тих глас в главата ми. Аз го карам да замълчи. Моята майка наистина не беше чудовище. Това е вярно. Но императорът бе прав — тя завърши с прорязано гърло и изгубена страна. Блейз също беше прав. Майка ми беше добра кралица, защото живееше в един добър свят. Аз нямам този лукс.
— Защо дойде тук, Крес? — питам я тихо аз. Очите й се стесняват, навярно заради небрежното използване на стария й прякор и по-добре щеше да е да върна думите си назад. Лесно е отново да се отдадеш на стария навик и пак да си приятел с някого. Но ние не сме приятели и аз трябва да запомня това. Стореното не е нещо, което тя ще забрави толкова лесно.
— Исках да видя лицето ти за последен път, преди да умреш, Принцесо на пепелта — изрича тя и прави крачка напред, докато лицето й се притиска в пространството между двете решетки на килията, а сивите й ръце се вкопчват в решетката под брадичката й. — И държа да знаеш, че утре ще бъда там и ще гледам. Когато кръвта ти зашурти и чуеш как тълпата аплодира, искам да знаеш, че моят глас ще се извисява най-силно. И някой ден, когато стана императрица, ще изгоря страната ти и всички хора в нея до основи.
Озлоблението в гласа й ме плаши повече, отколкото смея да призная. Нямам съмнение, че тя има предвид всяка дума от изреченото и бих била пълна идиотка да не виждам заплахата в нея. Така че правя единственото, с което мога да отвърна на удара.
— Дори и Сьорен да се ожени за теб, ти винаги ще знаеш… — започвам аз.
Тя замръзва.
— Какво ще знам? — интересува се тя.
— Че той би искал мен вместо теб — изричам аз и изкривявам устата си в жестока усмивка. — И ти ще свършиш като императрицата — самотна луда старица, заобиколена от призраци.
Устата й се вкаменява и тя повтаря като в огледало подигравателната ми усмивка.
— Мисля да помоля императора да задържа главата ти — доверява ми тя, преди да се обърне и да ме остави отново сама в тъмното.
Когато тя си тръгва, аз вдигам ръка към металната решетка, която тя бе докосвала, и отскачам. Решетката е изгарящо гореща.
ПЛАН
НА БЛЕЙЗ МУ ОТНЕМА ПОВЕЧЕ време, отколкото очаквах, за да намери пътя към мен, макар че чувството ми за време е силно изкривено. Честно казано, не мога да преценя дали са минали само мигове, или часове. Реално погледнато, Блейз може и да не се е връщал на брега, след като бях арестувана, и той заедно с другите да са на километри оттук.
Но Блейз е воден от обещанието си към Ампелио — обещанието да ме пази. Иска ми се да си мисля, че чувствата му към мен също са фактор, но ние никога не бяхме говорили за нощта след наказанието ми, а с Блейз е трудно да разбереш какво изпитва. Но и в двата случая той със сигурност би се върнал, а императорската заповед за екзекуцията ми едва ли е закъсняла да стигне до него.
Въпреки това имам чувството, че е изминала вечност, преди отново да чуя стъпки, но този път по-тежки. Той не рискува да носи свещ със себе си, така че не мога да видя лицето му, докато не стига на сантиметри от мен, отделен само от решетките на килията.
Лицето му изглежда по-изпито от обикновено. Под очите му има тъмни кръгове, а челюстта му е покрита с набола брада. Дрехите му са мръсни и влажни.
— Доста време ти отне. Да не забрави пътя? — посрещам го аз, опитвайки се да запазя тона си небрежен. Играта с щипането сега е по-важна отвсякога. Да проверим кой може да издържи повече, кой ще се пречупи първи. Но изведнъж осъзнавам, че не става въпрос за пречупване. А за това да се преструваш, че страхът ти не съществува, така че другият човек също да се страхува по-малко.
— Трябваше да изчакам да се сменят стражите. — Той прокарва ръка през разрошената си коса. — Има двама, поставени пред входа за килиите.
— Входа за килиите — подемам аз като ехо и му хвърлям укорителен поглед. — И двамата знаем, че има доста по-лесни начини за проникване.
Той поклаща глава.
— Това е маршрутът за бягство. Няма нужда да рискуваме да го разкрием още преди него. Щях да дойда по-рано, но твоята приятелка ми обърка плана.
— Тя не ми е приятелка — отричам аз. Не му го казвам за пръв път, но това определено е първият път, в който тези думи са истина.
Той продължава, все едно не ме е чул.
— Освен това, ако не ти беше отнело толкова време да се качиш на кораба, сега нямаше да сме в тази каша. — Усмивката му е мрачна, но все пак е там. Той също поддържа тона си небрежен, все едно моята предстояща екзекуция е само леко неудобство.