Ощипване, ощипване, ощипване. Това е игра, която ще изгубя.
Сещам се за ножа в ръката си, за острието, което се опира в гърба на Сьорен. Сещам се за очите му върху моите, затова как ме напътства да го направя. Тогава щях да мога да стигна до Блейз, преди стражите да са излезли, и ние отдавна щяхме да сме се махнали от това място. А Елпис… Елпис щеше да умре при всички положения, но поне щеше да стане бързо. Като Гади.
— Какво се случи? — пита той, но за щастие, няма предвид Сьорен. Вниманието му е привлечено от моята рокля, която сега е по-скоро червена, отколкото виолетова.
— Добре съм! — уверявам го аз, но той не ми вярва. Не мога да го погледна в очите, докато му разказвам за Елпис.
Очаквам да ме обвини. Той не искаше да й възлагам тази отговорност, но аз настоях. Кръвта й е върху ръцете ми и той има правото да ми го напомни. Заслужавам си да го чуя, макар че това би могло да ме разбие.
Известно време той мълчи и макар аз все още да не мога да срещна погледа му, усещам, че той ме наблюдава. Когато най-накрая проговаря, гласът му е нежен.
— Тя умря, борейки се, Тео. Това е, каквото тя искаше. Ти не си я принудила да го направи. А и тя успя да ни освободи от тейна, което си е подвиг. Тя е герой. Някой ден ще пеем песни за нея.
Той протяга ръката си между решетките, за да хване моята. Това е успокоение, което не заслужавам.
— Тя беше на тринайсет години — напомням му аз. — Беше прекалено малка, за да бъде герой. Трябваше да я оставя да си бъде дете малко по-дълго.
— Тя никога не е била дете — отвръща той, а захватът му върху ръката ми се стяга. — Те й отнеха това право и ти недей да го забравяш. Те са врагът. Ти й даде шанса да бъде нещо друго освен жертва и тя го прие с радост. Аз го видях…
Отдръпвам ръката си.
— Тя не разбираше рисковете…
— Елпис разбираше много повече от това, което ти си мислиш. Повече, отколкото и аз си мислех — изрича твърдо той, пресягайки се през решетките, за да ме хване за раменете. Ръцете му ми причиняват болка, но тя е добре дошла. — Не ти е позволено да се разпадаш, Тео. Не и сега! Защото иначе ще се окаже, че тя е умряла напразно.
Стискам устни, за да задържа протеста си, напиращ отвътре. Знам, че е прав, но не ми се иска да е. Искам да се покрия с вината си като с наметало, но това не би помогнало на никого, освен на мен. А и със сигурност няма да помогне на Елпис.
— Семейството й? — питам след миг. За мое облекчение успявам отново да прозвуча като кралица вместо като обърканото момиче, което знам, че съм в действителност.
— В безопасност са. Вече са с Драгонсбейн — уверява ме той.
— А Артемизия и Херон?
— Те са наблизо и очакват плана.
— Имаш ли такъв? — интересувам се аз.
Той повдига рамене.
— Мога достатъчно лесно да те измъкна оттук — заявява той, докато поставя ръце върху решетките. С мощта на Глейди, колко ли лесно ще бъде за него да ги разтвори? Мускулите на ръцете му се свиват и стоманата започва да се огъва, без да пролее дори капчица пот. — Тунелът, който излиза от тъмниците, води до заливчетата на западния бряг. Спомняш ли си?
— Как бих могла да забравя? — питам го аз през смях. — Та ти веднъж ме заключи в този тунел.
Прекалено е тъмно, за да мога да го твърдя със сигурност, но имам чувството, че ушите му почервеняват. Той също се засмива, но след секунда очите му поглеждат лицето ми и той отново става сериозен.
— Нещо май те притеснява в този план — казва той. След което отдръпва ръцете си. — Усещам го. Какво има?
Въздъхвам и полагам глава върху решетките.
— Аз изчезвам в нощта, да, императорът ще е бесен, когато разбере, че ме няма, но това не е достатъчно. Планът ни винаги е бил да ударим и да избягаме, но ние не сме ударили — тормозя се аз.
— Убихме тейна! — напомня ми той.
Поклащам глава.
— Не е достатъчно. А и след Елпис… Трябва да направя нещо.
— Ще имаме достатъчно време да отмъстим за Елпис — цялото време на света, но първо трябва да те изведем на сигурно място. Заклевам се, че някой ден императорът ще си плати за това, Тео. Но днес не е този ден.
Не искам да призная, че той е прав. Нищо не може да се постигне с прибързване, но кога после ще имаме шанс така да ударим императора? Наблюдавала съм достатъчно военната му стратегия, за да знам, че тя най-вече се състои от криене зад другите, а не в това сам да се бори. Това е много възможно и да остане единственият ни шанс и аз не искам да го изгубя.
— Може пък точно днес да е денят — противореча му аз, докато в ума ми започва да се оформя план.
— Тео! — Блейз изрича името ми като предупреждение. — Обикновено това изражение се появява на лицето ти, преди да извършиш нещо безразсъдно.