След което пускам ръката му, за да мога да опипвам стената, докато вървим. Опитвам се да разбера къде точно се намираме. Толкова много време е минало, откакто изследвах тези коридори с Блейз, че може и да греша, но не мисля така.
Допирът от ръката на Сьорен ми липсва, макар че веднага се опитвам да пренебрегна чувството, щом то се появява. Знам, че той все още е тук. Чувам дори как диша в тишината, но тук е толкова тъмно, че се чувствам съвсем сама. Той сякаш чува моите мисли и притиска ръката си върху долната част от гърба ми.
Понечвам да го накарам да я махне, но едновременно искам да бъде близо до мен.
— Какво търсиш? — пита ме той.
— Изход — признавам му аз, докато продължавам да опипвам. — Тук някъде има дупка с размера на моето кутре. Ако я натиснеш с пръчка, отваря се врата. Предназначена е за бягство, ако някога има бунт и стражът трябва да потърси помощ. Намерих я, когато бях дете, но императорът едва ли знае за нея.
— Къде отива? — интересува се той.
— Стига до един кръстопът. Единият път отива в тронната зала, а другият — до едно заливче на западния бряг. Предполагам, че не е далеч от мястото, на което е твоят кораб. Този коридор може също така да се използва за измъкване на хора, ако дворецът е под обсада.
Ампелио дълго моли майка ми да го използва, когато каловаксийците ни нападнаха, да ме вземе и да избяга, докато се съберат сили, но тя отказа. Кралиците не бягат, настояваше тя. В крайна сметка, това нямаше никакво значение. Само мигове по-късно, докато те спореха кой ще ме преведе през тунела, каловаксийците завзеха пристанището. Въпреки това не мога да не се зачудя какво ли би казала майка ми, ако можеше да ме види сега как бягам.
— Кой е там? — някакъв стържещ глас се обажда на астрейски от близката килия.
— Някакво момиче — добавя друг глас малко по-надолу.
За разлика от предишния човек, те не звучат, сякаш умират. Те звучат като ожаднели хора и съм сигурна, че умират за храна, но все още се крепят.
— Това не е какво да е момиче — обажда се друг един глас, но на жена. — Това е принцесата.
— Принцесата е заключена в нейната златна клетка — изрича подигравателно един от мъжете, преди да се изплюе.
Думите карат кожата ми да настръхне, макар да не мога да ги обвиня за тях. Това си беше самата истина. Преди.
— Кралицата напуска този забравен от боговете град и вие би трябвало да направите същото — обръщам се аз към тях на астрейски и взимам връзката с ключове от ръката на Сьорен. Има по един ключ за всяка от вратите на килиите, както и още няколко за многобройните врати, които запечатват тъмницата от останалата част от замъка.
— Те са престъпници — просъсква Сьорен тихо зад мен, макар да съм сигурна, че успяват да го чуят.
— Такива сме и ние — напомням му аз, преди да отключа първата врата и да се придвижа към следващата.
— Ти бягаш ли? — пита на астрейски човекът от първата килия. Килиите им миришат на урина, изпражнения и повръщано — толкова силно, че се замайвам.
— Прегрупираме се — сопвам се аз, пренебрегвайки гаденето си. — Ще събираме сили, ще създадем съюзи. Ако предпочитате да останете тук — свободни сте.
— Съюзниците ти включват ли принкити! — пита той и изплюва думата към Сьорен. Не бях чувала тази дума досега, но е лесно да се досетя какво означава. В груб превод: малък жълт принц. Сьорен може би не знае астрейски, но и той може да предположи, че това е някаква обида, и гледа навъсено до мен.
— Днес включват — отговарям аз, радвайки се, че Сьорен не може да ме разбере.
Мъжът се смее, но смехът се превръща в хриптене.
— Ти наистина си дъщеря на Ампелио — отбелязва той. Той не знае, че аз съм и убийцата на Ампелио. Ако го знаеше, нямаше да се смее. Все пак сравнението кара гордост да разцъфне в гърдите ми. — Пазител Сантино на вашите услуги, Ваше Височество. Пазител Хила и пазител Оларик също така.
Другите двама пазители поддържат изразените чувства. Имената им не ми звучат познато. А и аз не ги познавах всичките.
— За мен е удоволствие — уверявам ги и накланям глава. Въпреки всичко, не мога да сдържа усмивката си. — Изненадана съм, че императорът не ви е убил. Много глупаво от негова страна да остави живи пазители.
Хила изсумтява.
— Ама защо да ни убива, когато може да ни дои — обяснява тя. — Вземане на кръв по шест… седем пъти на ден за експериментите му. Одрана кожа. Пръсти, отрязани заради костите.
Точно толкова бързо, колкото се появи, усмивката ми изчезва. Гаденето отново се надига в стомаха ми, макар че този път то няма нищо общо с миризмата. Сьорен е знаел за това, напомням си аз, и с мълчанието си го е одобрявал. Искам да се отдръпна от него, но не мога. Погребвам разкъсаното си сърце надълбоко в гърдите си.