— Ще се присъедините ли към нас? — питам аз.
— Трябва да побързаме — прекъсва ме Сьорен и аз долавям раздразнението в гласа му.
— Ние само ще ви забавим — отговаря другият мъж — Оларик — облегнал тежестта на тялото си върху вратата на килията, за да може да се задържи изправен. — Но ще можем да ги позадържим.
— Та вие едва стоите прави — отбелязвам аз.
— Ако твоят принкити може да ни даде няколко от неговите божествени камъни, ние със сигурност ще се справим — казва Хила, докато подсмърча. — Глейди за мен, Хаза за другите.
Сьорен стои напрегнат до мен, усещайки, че те му се подиграват, и аз слагам ръка върху неговата, за да го успокоя.
— Те са се клели да защитават майка ми — обяснявам му аз на каловаксийски. — И следователно и мен. Те искат да ни спечелят малко време, но се нуждаят от божествени камъни, за да имат сили да се борят. Един — земя и два — огън. Имаш ли такива? — питам го аз, макар да съм сигурна, че има. Усетих камъните Хаза, които искряха помежду ни, когато той ме целуна. Чувствам ги как жужат дори и сега.
Той въздъхва, преди да се размърда. Изтръгва камъка Глейди от дръжката на меча си, като използва силата, която той му дава, а камъните Хаза измъква от подгъва на наметалото му. Дори и в приглушената светлина те мигат като далечни звезди. Подава им ги, но знам, че не е доволен от това.
— Имаш ли им доверие? — шепне ми той.
Не вярвам на никого. А и на теб със сигурност ти нямам доверие.
— Да — отвръщам аз.
— Ще задържим стражите известно време — уверява ме Хала.
До нея Оларик прави топка от огън в дланта на ръката си — достатъчно голяма, че да може да освети и петима ни. Трудно е да се разбере дали заради мръсотията и изсъхналата кръв, която покрива лицата им, но те изглеждат по-млади, отколкото си мислех, след като чух гласовете им — поне десетилетие по-млади от Ампелио. Те може би са били на моята възраст преди обсадата, току-що обучени и развълнувани от предстоящия им живот. Едва ли са си представяли, че ще стигнат дотук. Когато очите на Оларик попадат върху мен, ъглите им се смекчават в усмивка. Едно време трябва да е бил красавец, сигурно е бил от мъжете, които го осъзнават.
— Ти приличаш на майка си. И звучиш като нея — казва той на астрейски. — Когато я срещна в Отвъдното, ще й предам поздравите ти.
Искам да му кажа да не се държи глупаво и че ще се срещнем отново, но си замълчавам. Следващият път, когато ги видя, навярно ще бъде в Отвъдното, но се надявам, че няма да се присъединя към тях, преди да е минало още време. Но те се включват в тази битка, знаейки, че няма да излязат живи от нея.
Още хора умират за мен. И защо? Какво направих, за да го заслужа?
— Благодаря ви! — Пренебрегвайки вонята, пристъпвам напред и целувам всеки от тях по бузата. — Нека боговете ви напътстват.
— Да живее Кралицата на пламъка и яростта! — отвръщат те в хор, преди Оларик да издуха огъня и стъпките им да заглъхнат.
Оставам като вкоренена на мястото си, докато вече спирам да ги чувам. Накрая Сьорен поставя ръка на кръста ми и започва да ме води напред. Дълго време не говори, но след като завиваме зад един ъгъл, той се прокашля.
— Аз не познавам нито един от хората на баща ми, който би умрял с готовност заради него — отбелязва той. — Твоите хора те обичат.
— Та те дори не ме познават — отвръщам аз. Те нямаше да си вдигнат и пръста за мен, ако знаеха за нещата, които съм правила. — Но обичаха майка ми толкова много, че го правят заради нея.
Той не знае какво да отговори и аз се радвам, защото не съм много сигурна какво искам да чуя. Продължавам да чувам думите на пазителите в съзнанието ми, те ме зареждат с достатъчно надежда, която ме кара да слагам единия си крак пред другия по пътя към едно несигурно бъдеще. Ти наистина си дъщерята на Ампелио. Изглеждаш като майка си. И звучиш като нея. Да живее Кралицата на пламъка и яростта.
БЯГСТВО
СТЪПКИТЕ ЗАД НАС СТАВАТ ВСЕ по-шумни — тежки и в синхрон. Войници. Те все още са надалеч, но бързо се приближават. Освен тях се чува и борба: викове на изненада, викове на болка, тела, захвърлени върху каменни стени и подове. Сьорен слуша напрегнато, докато аз претърсвам стените за дупката, по-отчаяно отвсякога.
— Те са на няколко минути зад нас — предупреждава ме той и въпреки че се опитва да запази гласа си спокоен, долавям как страхът се промъква в него. — Не са много. Може би само трима или четирима, но имат кучета, обучени да следват следи, така че няма лесно да ни изгубят. Останалите са назад, за да се бият с приятелите ти. Те не се отказват лесно.