— Ти с колко можеш да се справиш, ако ни догонят? — питам го аз.
Той се колебае.
— Зависи от това кои са. Ако аз ги командвах, щях да заповядам най-силните да бъдат изпратени напред. Ние сме приоритетът, а твоите приятели са просто пречка. В този случай, един или двама. Ако имам късмет.
— Шансовете не са вдъхновяващи — отбелязвам аз.
— Поради което ти предлагам да побързаш — напомня ми той, преди да започне да тършува из горната си дреха. След секунда побутва ръката ми с нещо тъпо и аз се протягам, за да го взема. Това е дръжката на моята кама. — За всеки случай — прошепва той.
— Благодаря ти! — казвам аз, задържам я в лявата си ръка и продължавам да опипвам стената с дясната.
Не си спомням да е било толкова тъмно. Когато бях тук като дете, виждах нещата доста по-добре. Ако можех да ги видя и сега, всичко би било толкова по-лесно. Реално погледнато, ние може и отдавна да сме я подминали, или да сме завили някъде неправилно. Паметта е толкова несигурно нещо, особено пък моята. Все пак продължавам да прокарвам пръсти по грубите камъни, докато те се разкървавяват.
Едно куче се разлайва и нямам нужда Сьорен да ми обяснява, че те приближават. Продължавам още по-бързо, а умът ми блуждае като в мъгла. Не мога да мисля за това как ще бъда хваната, не мога да мисля за смърт, не мога да мисля за провал. Единственото, за което мога да мисля, е тази стена и пръстите ми.
Дупката е толкова малка, че почти я пропускам. В тъмното не съм сигурна, че това е, каквото помня. Може да е някаква вдлъбнатина или естествена грапавост в камъка. Но искам да е тя, защото стражите вече са толкова близо, че аз почти ги надушвам. Трябва да е тя, или ние сме мъртви. Трябва да е тя.
— Тора — предупреждава Сьорен, но аз не му обръщам внимание и изваждам камата си.
Измъквам я от ножницата и притискам върха й в дупчицата в камъка, натискам толкова силно, че се притеснявам, че ще счупя камата. Стъпките вече се долавят съвсем ясно, не чувам нищо друго. Даже и звука от отварянето на вратата на тунела.
Поради което падам през нея.
Чувам плисъка, преди да усетя водата, но когато тя ме залива, кожата ми се превръща в лед. Макар да е дълбоко само няколко сантиметра, водата се движи и тече. Предполагам, че трябва да води към океана.
— Тора? — шепне Сьорен и пристъпва с доста по-голяма грация от мен, след което затваря вратата зад себе си. Тук все още е тъмно, но има някаква бледа светлина, която прониква от другата страна на тунела. Достатъчна е, за да видя на няколко сантиметра пред себе си.
— Добре съм.
Той ми подава ръка, за да ми помогне да се изправя, и двамата се ослушваме иззад вече запечатаната врата, докато стражите преминават с гръм и трясък. Не е изтекла и секунда, преди кучетата да се върнат назад, спират над нас и започват да лаят.
Единият от стражите се хвърля срещу стената и Сьорен хваща ръката ми в своята. Усещам как пулсът му препуска, поради което го стискам също толкова здраво.
Вратата издържа, без да ни издаде, а воинът проклина кучетата, опитвайки се да ги издърпа оттам. Те обаче не помръдват.
— Оставете ги! — намесва се друг воин. — Толкова надълбоко кучетата са загубили следата, а и оттук няма изход. Сигурно се крие, но ще я намерим преди изгрев-слънце.
Стъпките се забързват напред и усещам как Сьорен се отпуска до мен, макар да продължава да стиска ръката ми.
— Успяхме! — шепне радостно той. — Не мислех, че ще успеем.
Гледам го изненадана.
— Защо го направи, след като си си смятал, че е обречено?
Той поглежда настрани и свива рамене.
— Ти се противопостави на баща ми заради неща, в които вярваше, дори когато смъртта ти беше съвсем сигурна. А и ти беше права, когато каза, че знаеш коя си именно заради тях. Аз знам кой съм. Знам какво искам.
— И какво е то? — питам го аз.
Очаквам отново да каже, че е заради мен. Как прави всичко това заради някакво объркано желание да ме защити. Вместо това той си поема дълбоко въздух, за да се успокои.
— Искам да живея в по-добър свят от този, създаден от баща ми — признава той. Отнема ми известно време, за да разпозная думите от писмото му — онова, което Крес откри. — Искам да изградя този свят тук. Заедно с теб.
Не мога да не се усмихна. Мирът е толкова красива идея. Иска ми се да можеше да е толкова просто.
Тръгваме надолу през тунела и с всяка стъпка студената вода става все по-дълбока. Не след дълго ние сме до коленете във вода. Не си спомням да ми се е налагало да изплувам от тунела, когато бях дете. Блейз и аз излизахме директно на брега и никога водата не е била по-дълбока от глезените ни. Но тогава най-вероятно е имало отлив.