— Ти трепериш — установява той и аз също го осъзнавам. Въздухът и водата са хапещостудени, а роклята ми е подгизнала от по-раншното ми падане. — Вземи наметалото ми.
Винаги е джентълмен, помислям си аз, преди да вдигна ръка, за да го спра.
— Предполагам, че скоро и на теб ще ти трябва.
— Аз ще съм добре — настоява той и го плъзга от раменете си.
Обшивката на палтото е обсипана с камъни Хаза, осъзнавам аз, идеалният начин да ти е топло през зимата. Силата им ме зове, забръмчава в кръвта и ума ми като силна чаша вино. Ако взема наметалото, ще стана неудържима. Всички тези камъни Хаза, цялата тази сила…
Тунелът стига до кръстопътя. Единият път води до тронната зала. Императорът вероятно е там. Той вероятно вече знае, че съм избягала. Лицето му вероятно е подуто и червено от ярост, докато седи на трона на майка ми и сипе заплахи към стражите си.
Колко просто би било да причиня пожар? Да гледам как се разраства и разраства и поглъща двореца и всички в него, които някога са наранили хората, които обичам? Никога повече няма да имам друга подобна възможност да отмъстя за майка ми. Да отмъстя за Ампелио. Аз мога да сложа край на това сега, да сложа край на живота му. Какво не бих дала за това?
Отвъдното. Дори бих се отказала от възможността отново да видя майка си и Ампелио. Боговете ще ме прокълнат, а може също така да прокълнат и страната ми. Не знам дали вярвам в това. След всичко, което изстрада моята страна, аз дори не знам дали умът ми още приема боговете. Но аз все още ги чувствам в сърцето си, в историите, разказвани ми от моята майка. Аз все още искам да вярвам в тях.
— Не мога да взема това — обръщам се към Сьорен, макар че връщането на наметалото е едно от най-трудните неща, които ми се е налагало да правя. Той се намръщва.
— Защо не?
— Камъните. Аз… — Гласът ми заглъхва. Сега не е най-подходящият момент за обяснения, но аз нямам избор. — Камъните трябва да бъдат използвани от някого, който ги е заслужил, и никога не бива да са толкова много накуп. Преди обсадата пазителите прекарваха години в обучение и боготворене в мините за привилегията да носят един камък. Използването на божествен камък без правилното обучение е… кощунство.
— А нима във вените ти не тече кръвта на един огнен бог? Ако някой може да ги използва…
Поклащам глава в отказ.
— Майка ми винаги казваше, че ние владетелите сме последните хора, които би следвало да притежават подобна сила. Никога преди не съм разбирала това, но вече започвам.
Сьорен се колебае и все още държи наметалото в ръцете си.
— Без него ще замръзнеш — казва ми той. — Водата става все по-дълбока и ако уменията ми да се ориентирам са все още добри, ние ще излезем почти до кораба. Ще доплуваме до него и така ще имаме шанс да избегнем излишното внимание. Ти не изстрада всичко дотук, за да замръзнеш до смърт.
— Ще оцелея! — уверявам го аз.
Той задържа наметалото още секунда, преди да осъзнае, че няма да променя решението си. Намества го на раменете си, но изведнъж се спира и отново го сваля. Хваща го така, сякаш ще го захвърли, но аз го спирам и поставям ръка върху плата. Дори и през дебелата вълна мога да усетя приятното жужене на камъните, което прониква в мен.
— Можем да имаме нужда от него — спирам го аз. — Много от моите съюзници са избягали от мините и са почти напълно подготвени пазители. Единственото, от което се нуждаят, е камък. Аз откраднах няколко от Крес, но сега може да имаме нужда от много повече.
Той кимва и го дръпва.
— Тези твои съюзници… — започва той.
— Ти си ги виждал — обяснявам му аз. — Моите Сенки през последните няколко месеца.
Сьорен се намръщва.
— Твоите Сенки? — повтаря той като ехо. — А какво е станало с другите?
— Не знам — признавам аз. — Бях толкова облекчена от тази промяна, че никога не съм питала. Предполагам, че са били убити.
Водата вече е до кръста ми. Тя започва да облизва моите прясно отворени рани и ми причинява толкова остра болка, че прехапвам долната си устна, за да не се разплача. Знам, че водата ще ги почисти, но сега това не ми помага да намаля болката. Светлината пред нас нараства.
— Уморих се от смъртта — признава той накрая. — Когато убих стражите… Това дори не ме притесни. Не се замислих дори. Не почувствах вина. Какъв човек не чувства вина след убийство?
— Някой, който го е правил прекалено много пъти — отговарям му аз. — Но ти нямаш нужда аз да ти обяснявам, че това е било необходимо. Откупи ни времето, необходимо, за да избягаме. Ако тези воини бяха стигнали до нас дори секунда по-рано…