— Знам — промълвява той. — Просто имам чувството, че всеки път, когато го правя — дори и в битка, — се превръщам малко по малко в него.
Не е нужно да питам кого има предвид.
— Ти не си баща си, Сьорен! — уверявам го аз.
Казвала съм му същите думи няколко пъти вече, но мисля, че след всеки нов път, той вярва все по-малко в тях, докато аз пък започвам да вярвам все повече.
Той не ми отговаря и между нас настъпва мълчание, докато газим все по-надълбоко, всеки изгубен в собствените си мисли. Блейз най-вероятно вече е разказал на останалите за плана ми. Как ли са реагирали те? Предполагам, че не особено добре. Артемизия се е намръщила, завъртяла е отчаяно очи и е направила някакъв язвителен коментар. Херон е бил по-фин, но и той е демонстрирал тихото си неодобрение, като е сбърчил вежди и изкривил краищата на устните си. Аз обаче мога да ги накарам да разберат. Това е правилният ход, колкото и да е неприятен.
— Ето! — гласът на Сьорен прекъсва мислите ми.
Пред нас небето е все още тъмно, индиговосиньо, но има достатъчно лунна светлина, за да видим къде сме излезли. Това е устието на залива, на западния плаж, където не се вижда нищо друго освен малък, поклащащ се в далечината кораб. „Уоз“.
— Ти беше прав — отбелязвам аз. — Ще се наложи да плуваме.
— Няма да е лесно — предупреждава ме той. — Като изключим това колко е студено, най-вероятно ще ни отнеме около трийсет минути? И макар течението да не е силно, то ще бъде срещу нас.
Това не е нищо за него, сигурна съм. Но се тревожи за мен. И има основателна причина за това. Плувала съм само в отоплените басейни под двореца. В неподвижна, топла вода. Нищо подобно на сегашната.
— Звучи забавно — отвръщам му аз, надявайки се да звуча по-убедително, отколкото се чувствам.
Явно не. Той вижда право през мен, но също така знае, че нямаме друг избор. Или ще плуваме, или ще умрем. С плуването поне имаме шанс.
— Стой близо до мен! — напътства ме той. — Кажи ми, ако имаш нужда от почивка. Не трябва да стигаме до самия кораб, а само до онези скали. — Той посочва към купчина скали, към които е привързан корабът.
Те са по-близо, но не чак толкова, че да направят разликата осезаема. А също така съществува и допълнителният риск да бъдем видени, когато се качим върху скалите. Във водата поне ще е трудно да ни забележат. А в този момент императорът най-вероятно е наредил на всичките си воини да ме търсят. Ако аз бях на негово място, щях да изпратя повечето от тях на пристанището и по пътищата, но рискът все пак е значителен.
Но докато има шанс, има и надежда.
— Да вървим! — подканвам Сьорен. Не можем да губим нито миг повече.
Имам чувството, че след всеки сантиметър, който успявам да спечеля, вълните ме връщат поне два назад. Ако това е нещото, което Сьорен нарича слабо течение, въобще не бих искала да видя някое силно. Толкова ми е студено, че вече не усещам нищо. Мислех си, че това е нещо хубаво, докато престанах да усещам също и пръстите на ръцете и краката си. Сега се тревожа, че те може и да изпаднат, преди да съм стигнала до скалите.
Сьорен е пред мен, но виждам, че постоянно се спира, за да остане наблизо.
— Почивка? — пита той, издишвайки думите над вълните. Въпреки пелерината с камъни Хаза, с която е увит, и той усеща студа.
Зъбите ми тракат едни в други и удавят всеки друг шум наоколо.
— Почти сме там — отвръщам аз и продължавам решително.
— На половината път — коригира ме той.
Иска ми се да заплача, но това би било загуба на енергия, която сега не мога да си позволя. Ще поплача по-късно, когато съм на топло и в безопасност. Тогава мога да си плача колкото си искам, но не и сега.
Единственият начин да оцелея сега е да позволя на съзнанието ми да напусне тялото ми, както правя по време на наказанията на императора — както правех, напомням си аз. Той никога повече няма да ме докосне. Ако умът ми не е тук да ми пречи, единственото, което трябва да правя, е да дишам, да се плъзгам и да ритам. Умът ми е далеч пред мен — вече на кораба — на топло, в безопасност и свободен.
На топло, в безопасност и свободен.
На топло, в безопасност и свободен.
Повтарям си думите като мантра, изричайки ги в ритъма на ударите на сърцето ми и загребванията ми. Нищо друго няма значение. Едва осъзнавам дори, че Сьорен плува пред мен, въпреки че той все се оглежда назад, за да се увери, че съм добре.
Цяла вечност минава, преди да стигнем до скалите, и той ми помага да се кача.