— Т-т-т-ти… к-к-каза… с-с-само трийсет… минути — заеквам аз, когато стигам до него, и притискам един каменен блок толкова силно, че назъбените му ръбове разраняват краищата на пръстите ми.
— Всъщност мисля, че постигнахме доста добро време — отвръща той и звучи впечатлен. — Може да си го минала дори за двайсет и пет.
Зъбите ми тракат така неудържимо, че не мога да отговоря. Той отново се опитва да ми даде наметалото си, но аз го избутвам.
— Само за минута — моли ме.
Поклащам глава.
— Добре съм! — успявам да изрека, но не очаквам Сьорен да ми повярва.
— На кораба има одеяла — окуражава ме той и завързва наметалото около раменете си. Хваща ме за кръста и ми помага да се кача върху скалите. — А имам и няколко комплекта дрехи за смяна. Малко ще са ти големи, но ще свършат работа.
— А к-к-кафе? — интересувам се аз, докато се опитвам да се закрепя на скалите. По време на плуването съм си изгубила обувките, така че се налага да го направя боса. Бедните ми пръсти са окървавени, студени и щипят от солената вода. Изненадана съм, че могат да правят каквото и да е, но все пак успяват да ме задържат. Намирам си по-солидна площадка и се възползвам от тази възможност, за да се ориентирам. Корабът е на един хвърлей разстояние — може би на няколко ярда.
Сьорен се намества до мен.
— Няма кафе. Но има вино. Хубаво вино — отвръща ми той.
Поемам дълбоко дъх и започвам да се движа към кораба — сантиметър по сантиметър. Леденият вятър смразява ставите на ръцете ми и затруднява способността ми да се захващам, но успявам да се справя. Знам, че трябва да се движа по-бързо, особено сега, когато сме толкова видими от брега, но не мога. Дори и сегашното движение сякаш ще ме убие.
— Добре се справяш! — ободрява ме Сьорен през стиснати зъби. Доста по-доволна съм, отколкото би било редно, да виждам, че и на него му се налага да се бори. Той все пак е роден да бъде воин. Създаден е за доста по-тежки изпитания, но въпреки това среща трудности като мен. — Просто не гледай надолу! — предупреждава ме той.
Но, разбира се, веднага щом го казва, аз правя точно това. И, разбира се, съжалявам незабавно за стореното.
Стигнали сме доста напред и доста нависоко и под нас вече няма вода. Вместо това по-малки, назъбени скали начупват повърхността, заплашващи да ме разкъсат на парчета, ако се подхлъзна. Изтръпнала, поемам дъх и връщам погледа си обратно напред.
— Казах ти — изръмжава той. — Просто гледай само напред.
Стискам зъби и не споря. Вече наближаваме. Носът на кораба е достатъчно близо, че да може да бъде докоснат, макар да е привързан на няколко метра, за да не се разбие в скалите.
— Ще трябва да се изкачим по-нависоко — съобщава ми Сьорен, сякаш чете мислите ми. — И след това ще се наложи да скочим.
— С-т-т-т-рахувах се, че ще к-к-кажеш н-н-нещо п-п-по-одоб-но — успявам да изрека аз.
Макар да му е трудно, той се засмива.
По-нагоре става още по-трудно за краката ми да намерят сцепление в хлъзгавите скали и по-често ръцете ми вършат основната работа, като ме задържат върху тях. След това най-вероятно ще ги усещам като водорасли. Убедена съм. Но това, което е истински важно, е, че ще има след това.
Императрицата беше права. Понякога е достатъчно просто да оцеляваш.
Вик от брега разцепва въздуха до мен и Сьорен бълва куп ругатни. Аз зная едва половината от тях.
— Всичко е наред! — казва той, след като поглежда през рамо. — Ние сме почти стигнали, а всичките им кораби са от другата страна на полуострова. Докато този страж стигне до другите, ние ще сме изчезнали. Всичко е наред. — Имам чувството, че той уверява повече себе си, отколкото мен.
Иска ми се сама да се обърна и да погледна, но не ми е необходим Сьорен, за да разбера, че това е лоша идея. Единственото, което мога да направя, е да слагам единия си крак пред другия, едната си ръка пред другата и да се изкачвам. Всичко останало е извън моя контрол. В известен смисъл има усещане за свобода да знаеш това.
— Добре! — изрича той след миг. — Сега ще се наложи да скочиш.
Поглеждам надолу към кораба, който е на няколко метра под нас, и преглъщам.
— Няма да те лъжа, Тора. Ще те заболи — подготвя ме той. Гласът му е толкова успокояващ, че аз почти не трепвам при чуването на името. — Ще трябва да запазиш коленете си пружиниращи и да поемеш удара от падането, като се превъртиш настрани, така че да не си счупиш нищо. Можеш ли да го направиш?
Кимвам, въпреки че не съм особено сигурна. Това е единственият отговор, който мога да му дам.
— На три. Аз ще бъда точно зад теб. Едно, две… — Аз се подготвям и присвивам колене. — Три! — Отскачам от скалата с последния си остатък от енергия.