В продължение на един блажен миг имам чувството, че летя и около мен няма нищо друго освен въздух. Но когато идва приземяването, то е твърдо, и макар да следвам указанията на Сьорен да задържа тялото си пружиниращо, когато падам, чувам звук като от сцепване. Секунда по-късно болката нахлува в дясната ми страна. Реброто ми. Не му обръщам внимание, доколкото мога, и се отдръпвам настрани, за да направя място и за скока на Сьорен.
Неговото падане му изважда въздуха от тялото и той изхриптява за миг, борейки се да поеме дъх.
— Добре ли си? — пита той, когато отново може да говори.
— Мисля, че имам спукано ребро. Но като изключим това, съм добре.
Той кимва, но очите му издават притеснение. Успява да се изправи на крака и започва да ни развързва от скалите.
— Ще подкарам кораба. Ти слез долу в корпуса и се затопли. В сандъка, който е до леглото, има дрехи — обяснява ми той. Макар да куца и трепери, все пак звучи като командир на кораб. Напълно делови…
— Сьорен! — тихо изричам аз. Моят глас за малко да бъде отнесен от вятъра, но той го чува и се обръща да ме погледне. Усмихва ми се, дори след всичко, готов да се впусне в ново приключение, готов да се бори срещу единственото си семейство, което има. Готов да стои край мен, независимо от това какво се случва.
— Всичко ще бъде наред — успокоява ме той, разчитайки неправилно изражението ми.
Аз поклащам глава.
— Сьорен, толкова съжалявам.
Преди той да има шанса да ме попита за какво говоря, шест фигури с наметала и черни качулки излизат от корпуса и се втурват към нас. Сьорен изтегля меча си, но той е все още слаб от плуването и катеренето, а шокът забавя движенията му. Една от фигурите го избива от ръката му без каквото и да е усилие. Друг го бута на колене и хваща ръцете му зад гърба и ги завързва с въже.
Замръзнала съм на място, неспособна да сторя каквото и да е освен да гледам.
— Ако я нараните, ще ви убия всички — изрича през зъби Сьорен, докато се бори с тях.
— Сьорен! — казвам отново и той премества погледа си върху мен.
И чак тогава той осъзнава, че те няма да ме наранят. Един от тях дори идва напред, за да обвие раменете ми с одеяло — Блейз. По изражението му преминава объркване, но то бързо е заменено от студенина, която разпознавам твърде лесно. Вече я видях няколко часа по-рано по лицето на Кресцентия. Преди това я виждах всяка сутрин в огледалото си. Това е лицето на някого, който е видял как всичко бива изтръгнато от пръстите му. Той спира да се бори, но очите му остават твърди.
— Отведете го долу! — изричам аз, изненадана от това колко е равен гласът ми. Дори и треперенето ми е спряло. — Оставете го да се преоблече в нещо сухо. Няма да ни е от полза, ако умре.
СВОБОДНА
СЬОРЕН БЕШЕ ПРАВ. КОГАТО „УОЗ“ започне да плава с пълна скорост, нищо не може да я догони. Известно време корабите на императора са точки, които ни следват, но ние бързо ги губим и по изгрев-слънце зад нас няма нищо друго освен вода. Дори Артемизия, която е поела контрола над кораба, е впечатлена от това как той се движи. Иска ми се да й кажа, че Сьорен го е съградил със собствените си ръце, но се съмнявам, че тя ще го намери за толкова мило, колкото аз. По-скоро щеше да ми хвърли онзи поглед, в който се е специализирала — онзи, който казва, че тя все още не е сигурна дали аз съм надеждна, или не. А аз все се надявам, че вече съм доказала това, но с нея може би никога няма да успея.
Обаче я разбирам. Момичетата като нас са научили какво може да ти причини доверието.
Херон все още не е толкова пречупен. Той стои край мен — отдаден — и използва дарбата си, за да изцери реброто ми, както и останалите разрези и рани. Той лекува също и Сьорен, макар никой да не го е искал от него, а Артемизия дори го укорява за това.
Двете жени и мъжът, които не познавам, ме гледат страхливо, със смесица от възхищение и страх, но постоянното присъствие на Херон ги държи настрани. Скоро ще трябва да поговоря с тях и да се преструвам, че съм кралица, достойна за предаността им, но все още не. Днес не се чувствам като ничия кралица.
Приспиват Сьорен, за да го държат в безсъзнание, докато стигнем до Драгонсбейн. На нейния кораб сигурно има бригантина — с решетки, ключалки и вериги, които ще бъдат по-ефективни в държането му като пленник. Не е нужно да им казвам, че въжетата няма да го задържат задълго.
Въпреки че корпусът е малък и той се е сринал в ъгъла, само на няколко метра от мен, аз се мъча да не го гледам. В момента в съня си той изглежда като дете и в гърдите ми се надига толкова вина, че накрая направо не мога да дишам.