Това беше необходимо. Това беше единственият начин, по който нещата можеха да приключат. Той наистина бе решил да се опълчи на баща си. Аз наистина го вярвам, но никой друг няма да го направи. А и не мога да бъда никаква кралица, ако взимам страната на враговете си, а не на моя народ. Сьорен е мой враг, дори и ако и двамата не желаехме да е така. По ръцете си той има кръвта на стотици.
Макар и моите вече да не са особено чисти.
Не мога да спя, докато той е толкова близо, дори да не го гледам от леглото, на което съм се свила. Неговото легло. То дори мирише на него — на морска вода и прясно нарязано дърво. Чувствам се така, сякаш всеки момент ще припадна от изтощение, но не мога да намеря съня, а и не съм много сигурна, че го искам. Не знам какво ще ме очаква в сънищата ми.
Вратата към корпуса изскърцва и аз се стягам, подготвяйки се за някой от непознатите — или още по-лошо, за Артемизия — да влезе. Вместо това е Блейз, който държи две чаши чай, изпускащи пара.
Той изглежда по-зле, отколкото се чувствам аз. Очите му са очертани от тъмни сенки, които контрастират на фона на матовата му, пепелява кожа. Чудя се кога ли е спал за последен път. Без да очаквам, чувам гласа на Ерик в ума си, но го изтласквам оттам. Ние сме на топло, в безопасност и свободни, а това е нещо, което трябва да се отпразнува.
— Предположих, че все още ще си будна — изрича той, докато се промъква пъргаво около спящия Херон и хвърля поглед, изпълнен с подозрение, към отпуснатото тяло на Сьорен. После сяда върху ръба на леглото ми и оставя чашата си върху малката сгъваема маса до леглото, преди да ми подаде другата. Понечвам да отпия, но той ме спира.
— Сложил съм сънотворно — уведомява ме той. — Не чак толкова — добавя той и посочва с глава към Сьорен. — Но би трябвало да успееш да заспиш. Реших, че това ще е единственият начин, по който би могла.
Кимам в знак на благодарност и започвам да отпивам, докато той кляка до Сьорен, за да провери връзките на ръцете му. Без много да премислям, сменям чашите ни. Когато той се обръща към мен, очите му се взират в лицето ми. Той съзира изражението ми на вина, но само част от нея.
— Направила си това, което трябваше да направиш, Тео — едва след малко разбирам, че той има предвид Сьорен. — Но сега това свърши.
Не мога да се въздържа и изсумтявам.
— Не, не е! — отвръщам му аз и изпивам дълга глътка от чая си.
— Вече не си сама. Не е нужно да се преструваш — казва той и идва отново да седне на ръба на леглото. — Това е нещо.
Кимвам, макар да не съм сигурна, че е прав. Усещам, че ролята ми на кралица Теодосия е почти същата пародия като на лейди Тора, а и тя е доста по-трудна за изпълнение. Никой не очакваше нищо от Тора, но очакват чудеса от своята кралица. Насилвам се да допия чашата и го гледам внимателно, докато той прави същото.
Клепачите му вече започват да натежават, но той не се предава.
— Добре ли си? — пита ме той.
Не мога да сдържа смеха си.
— Всички ме питат това — ти, Херон, та дори и Арт — и аз продължавам да повтарям, че съм добре. Добре съм, добре съм, добре съм. Но не съм.
— Знам! — казва той, намръщен. Очите му вече губят фокус и ме гледат невиждащо. Той се опитва с мигане да прогони съня. — Май никой от нас не е.
— Не мисля, че някога ще бъдем — признавам аз.
Блейз е тих известно време. После се отпуска назад върху възглавниците.
— Когато Ампелио ме спаси от мините, аз му казах, че трябва да бягаме. Че ти като че ли нямаш нищо против да те държат в двореца. — Той поглежда към мен, за да види реакцията ми. — Така говореха всички. Това бе впечатлението, което императорът се стараеше да остави, освен в дните, когато те наказваше. Той искаше ние да повярваме, че ти си щастлива и че се съобразяваш с властта му, така че и ние всички да започнем да се придържаме към този ред. Но Ампелио никога не се усъмни в теб.
Преглъщам, опитвам се да не мисля за Ампелио, така както го видях за последен път, в мига, преди да го пронижа с онзи меч в гърба.
— Той някога казвал ли ти е нещо за… Виждаше ли ме като кралица, или…
Блейз знае какво го питам.
— Той винаги говореше за теб само като за своята кралица — обяснява ми той, но преди сърцето ми съвсем да потъне от мъка, той продължава. — Преди няколко години бяхме в столицата. Бяхме толкова близо до това да проникнем в замъка и да те спасим, но нещата се провалиха и Ампелио не искаше да рискува безопасността ти за нещо, което не бе напълно сигурно. Но това беше… — Той преглъща. — Драгонсбейн току-що беше потопила един товарен кораб с хиляди камъни, подготвени за севера.