Цялата се напрягам, спомняйки си за случая. По това време бях на дванайсет или на тринайсет години, но все още нося белезите от онзи ден.
— Ние гледахме — продължава той. — Ампелио настоя. Каза, че трябвало да го видим, за да знаем за какво се борим. Но в онзи ден аз едва го удържах, едва успях да се справя. Такава ярост, такова отчаяние… Той не беше просто поданик, който иска да защити кралицата си. Той беше баща, който искаше да защити дъщеря си.
Преглъщам, усещам как сълзи парят в очите ми. Примигвам в опит да ги спра и стискам ръката на Блейз.
— Благодаря ти.
Той стиска ръката ми в отговор, но никой от нас не се отдръпва. Въпросът, който ме измъчва, откакто зърнах Крес, най-сетне излезе наяве.
— От какво е направена Енкатрио? — питам. Мисля си за парещите решетки на килията, след допира на Крес. Отчасти подозирам какъв ще бъде отговорът, но искам да го чуя от него.
Той се намръщва.
— Най-вече от вода — отвръща. — Но опасно е не онова, от което е направена, а мястото, от което идва.
— Огнените мини — предполагам аз.
Той кимва.
— Дълбоко в мините има поток, който е почти невъзможен за откриване. Доколкото знам, каловаксийците никога не са го намирали, макар че те гледат да не прекарват повече от няколко минути в мините, заради лудницата вътре. Защо питаш?
— Знаеш, че Крес е оцеляла — изричам бавно, — но е… променена.
— Забелязах — отвръща Блейз.
Поклащам глава.
— Не е толкова просто.
Сетне му разказвам за решетките и за това как допирът й ги бе затоплил.
— На теория е възможно — казва той след малко. — Магията в мините влияе на водата по същия начин, по който и на камъните, както и на човешката кръв. Убива повечето хора, но…
— Но не всички — довършвам аз. — Само че не съм чувала камъкът Енкатрио да дари с благословия някого.
Той се прозява отново, опитвайки се да се отърси от умората, преди да се излегне удобно на леглото.
— Не си, но бяхме деца и едва ли някой би ни говорил за такива неща. Пък и сигурно не се е случвало често, защото жертвата трябва не само да е благословена от боговете, но и от самия Хаза.
Стомахът ми се свива.
— Защо Хаза би благословил каловаксиец? — запитвам тихо Блейз. — Защо би благословил точно нея?
Той не отговаря. Обръщам се да го погледна и виждам, че очите му са затворени, а лицето му е спокойно. Когато спи, изглежда като съвсем различен човек. Да сложа приспивателно в чая му беше лоша идея, но не съжалявам. Стисвам ръката му в тъмнината. И продължавам да я стискам, докато не спра да усещам разликата в топлината. Докато неговата не стане еднаква с моята.
Кресцентия ме преследва в сънищата ми. В тях ние отново сме деца, играем си в подземните басейни и се преструваме, че сме русалки. Нашият смях кънти из пещерата, докато се пръскаме и се гмуркаме, а нейната бавачка ни надзирава отдалеч. Аз събирам краката си, така че да изглеждат като опашка. Когато пробивам отново повърхността и отварям очи, сцената се е променила.
Сега стоя на повдигнатата платформа в центъра на градския площад и около мен всички се подиграват — каловаксийци и астрейци заедно. Всички те крещят и искат моята смърт, молят се за нея. Дори и Сьорен. Дори и Блейз. Зад мен аз чувам как един меч бива изваден от ножницата си и се обръщам, очаквайки да видя императора или тейна. Но там стои Крес и държи меча на баща си в ръцете си.
Подобно на последния път, в който я видях, вратът й е черен и люспест, а кожата — бледосива, косата — опърлена и бяла. Короната на майка ми блести в черно върху главата й. Тя ме гледа с такава омраза в очите, дори и когато устата й се извива в усмивка. Някакви ръце ме принуждават да падна на колене и тя се приближава, а стъпките й са изящни, както винаги.
Кляка до мен и ме докосва нежно по рамото, като привлича погледа ми към своя.
— Ти си моята сестра по сърце, малко агънце — казва тя и се усмихва още по-широко. Зъбите й са станали като остри шипове.
Тя целува бузата ми така, както го е правила толкова много пъти преди, но този път отпечатъкът, който оставя, е топъл и лепкав като кръв. После се изправя отново, вдига меча над главата си и замахва с него към мен със свистене във въздуха.
Времето се забавя достатъчно, за да осъзная, че дори и сега, аз не я мразя. Съжалявам я, страхувам се от нея, но също така я обичам.
Затварям очи и зачаквам острието да ме намери.
Събуждам се в студена пот и не мога повече да заспя. Тежестта на последния ден се е стоварила изцяло върху раменете ми, но тя е добре дошла, защото ми напомня, че съм жива, че съм оцеляла, за да видя още един ден. Но тя също ми напомня за онези, които не успяха да се спасят. Елпис. Оларик. Хила. Сантино. Аз изричам мълчалива молитва към боговете, молейки се те да бъдат посрещнати топло в Отвъдното като героите, каквито са.