До мен Блейз се размърдва в съня си, а челото му се набръчква. Главата му се извърта настрани и той проплаква в съня си, а сърцето ми се свива. Дори и заспал, той не е спокоен.
Обръщам се настрани, за да съм с лице срещу него, и слагам ръка с разперени пръсти на гърдите му. Леко е наддал през последните няколко месеца в двореца, но аз все още мога да усетя твърдото очертание на гръдната му кост през всичките дрехи и плът. Още известно време продължава да се бие насън, но аз задържам ръката си неподвижно, докато той се успокоява и напрежението в изражението му изчезва. Още веднъж ми заприличва на момчето, което познавах в един различен живот, преди светът да ни превърне в развалини.
Оставям ръката си да се разходи нагоре по врата му, до острата му челюст с наболата брада и грубата буза. В един друг живот — хубав живот — какво ли би станало с нас?
Толкова много хора, които обичах, бяха изтръгнати от мен. Гледах как животът напуска очите им. Аз ги оплаквах и им завиждах. Липсваха ми всеки момент.
Няма да загубя и Блейз.
Зад мен се дочува шумолене и аз се отдръпвам от Блейз. Обръщам се и виждам как Сьорен ме гледа със замаяни, полузатворени очи.
Той ще се ядоса, ще крещи, ще се бори — той има пълното право на това. Като го виждам така, завързан и объркан, усещам как в гърдите ми се надига вина, докато накрая едва дишам. Съжаление раздира сърцето ми, но аз го потискам. Гласът на Артемизия отеква в главата ми: Ние не се определяме от нещата, които правим, за да оцелеем. Ние не се извиняваме за тях. Не мога да се извиня, че направих това, което трябваше.
— Някога било ли е истинско? — пита Сьорен, нарушавайки крехката тишина.
Иска ми се да се ядоса, да крещи или да се бори. По-добре би било, отколкото да ме гледа така, сякаш съм го унищожила. Сьорен може и да е един от най-големите каловаксийски воини, но точно сега той не е нищо повече от момче с разбито сърце.
Би било по-добре да го излъжа. Лъжата ще направи всичко това по-лесно и за двама ни. Да го оставя да ме мрази и може би един ден аз също ще успея да го намразя. Но устата ми не иска да произнесе думите. Вече го излъгах много пъти.
— Всеки път, когато те погледна, аз виждам баща ти — изричам вместо това. Най-жестокото забиване на ножа, което мога да направя, но все пак е истина.
Тялото му се напряга, а юмруците му се свиват. За секунда започвам да се притеснявам, че ще скъса въжетата, все едно са от слама, но той не го прави. Просто ме наблюдава, а студените му сини очи блестят в слабата светлина.
— Това не е отговор на въпроса ми.
Забивам зъби в долната си устна, сякаш това би могло да задържи думите вътре.
— Да! — признавам аз най-накрая. — Беше истинско.
Той омеква, а борбеността му го напуска и той поклаща глава.
— Ние можехме да оправим нещата, Тора…
— Не ме наричай така! — сопвам се аз, преди да си спомня, че Херон и Блейз спят. Това не е разговор, който искам те да чуят. Снишавам гласа си до шепот. — Моето име е Теодосия.
За него това няма значение — името си е име, — но за мен това означава всичко.
— Теодосия тогава. Аз съм на ваша страна, нали знаеш това?
— Знам — отвръщам аз, след като поемам дъх.
— Тогава защо… — той спира, когато сам открива отговора. — Защото ще загубиш уважението им. Те биха казали, че оставяш емоциите си да замъглят преценката ти и че ме поставяш пред страната си.
— И при това дори няма да грешат — признавам аз. — Не мога да го направя, Сьорен.
— Но ние можем да управляваме заедно и да установим мир между народите ни. Ние искаме едно и също. Искаме мир.
Не мога да не се засмея. Това е толкова просто решение и същевременно толкова невъзможно.
— След десетилетие на потисничество, Сьорен, след като стотици хиляди от моите хора са били убити, а дори и още повече докарани до лудост в мините. След като върху тях са били извършвани експерименти. След като ти си позволил те да бъдат използвани като оръжия. Как може да си мислиш, че мирът между нашите народи е възможен? — Необходим ми е целият ми самоконтрол, за да не се разкрещя, и ми се налага да си поема дъх, за да се успокоя. — Между нас?
— Наистина ли? — пита той. — Аз знам, че ти все още ме обичаш. И аз все още те обичам.
— Само че не е така. Ти обичаш Тора, а Тора не съществува. Та ти дори не ме познаваш.