Той не отговаря, докато му обръщам гръб и свивам крака до гърдите си. Сълзи парят очите ми, но аз ги преглъщам. Нищо от това, което казах, не е лъжа, но ми се иска да бе така. Иска ми се да имаше някакъв начин да спася страната си и него. Но няма как и аз направих своя избор. Може и да го обичам, но не мога да му простя за берсеркерите, а и се съмнявам, че той ще може да ми прости за това предателство, без значение какви ги говори.
Земята помежду ни е изгорена, замръзнала и осолена. Това не е място, където някога нещо отново ще поникне.
Не съм сигурна точно колко дълго мълчим, но аз болезнено осъзнавам присъствието му, очите му върху мен и болката. Почти ми се приисква да бях изпила чашата със сънотворното. Изпадането в забвение би било по-добре от това.
Блейз потръпва в съня си, а ръцете му се размахват, борейки се с кошмарите, които го тормозят. Аз хващам китките му и ги притискам към леглото, преди той да нарани себе си или мен. В съня той е лесен за подчинение и когато отново се успокоява, аз го пускам и отмятам късата му коса от лицето му.
— Това не е лечение — заявява Сьорен. — Не е нужно да ти казвам това.
Аз оставам с гръб към него и се свивам по-наблизо до Блейз.
— Не разбирам за какво говориш — отвръщам му аз.
— Това е като да пиеш лунен чай за болка — действа известно време, но когато влиянието отслабне, болката си е все още там и е все толкова непоносима. Ние го опитахме. В крайна сметка, нищо не се промени. Няма никакво лечение за минната лудост.
Когато чувам този термин, през тялото ми преминава светкавица, макар да съм мислила доста често за това след разговора ми с Ерик. Обръщам се отново, за да съм лице в лице с него и съжалението в очите му кара стомаха ми да се свие. Как се осмелява той да ме съжалява след всичко?
— Грешиш! — казвам аз, а думите ми са едва доловим шепот.
— Виждал съм стотици мъже, преминали през едно и също нещо след мините. Въпрос на време е, преди да стане опасен.
— Той има проблеми със съня — убеждавам го аз, като се мъча гласът ми да звучи равен. — След всичко, през което е преминал, това едва ли е изненадващо.
— Той е един от онези, които ме вързаха — отвръща Сьорен. — Спомням си, че кожата му беше гореща.
— Някои хора просто са по-топли от други.
— Имало е и други неща, нали? — притиска ме той.
Сещам се за стола на императора, който се чупи. Сещам се за тронната зала, когато камшикът на тейна се впиваше в гърба ми, за пукнатините, които се разпростряха върху камъните под краката ми като крака на паяк. Сещам се за страха в очите му, когато ми довери по-късно как в неговата дарба имало нещо различно и как дори Ампелио се страхувал от него. Сещам се как ми призна, че той е причинил земетресението в мината Озам, защото е загубил контрол.
— Грешиш! — Но аз не звуча убедително дори и за собствените си уши. — Той вече от пет години е извън мините. Ако се беше побъркал, вече щеше да е мъртъв.
Сьорен не спори с мен, но и нищо не признава. Той облизва сухите си устни и отново впива очите си в моите.
— Аз говорех сериозно, когато ти казах, че ти вярвам. Яна Кребести — изрича той. — Ще ми се довериш ли за това?
Повечето от чувствата ми към Сьорен са объркани и сложни, безнадеждно заплетени. Аз не мога да отделя любовта от омразата, яростта от комфорта, светлината от тъмнината. Но доверието?
— Яна Кребести — отвръщам му и аз, макар това да разбива сърцето ми.
ДРАГОНСБЕЙН
ПРИЗОРИ БЛЕЙЗ ВСЕ ОЩЕ СПИ до мен и съм сигурна, че ще продължава да спи още дълго време. Това е хубаво, казвам си. Докато се правеше, че е една от Сенките ми, беше твърде зает, за да може да се наспи, така че сега наваксваше. И толкова.
Но все още не мога да забравя думите на Сьорен, нито да се измъкна от усещането, че е прав.
Вратата проскърцва и на прага застава Артемизия със синьо-сивкавата си коса. Все пак вече нямаше никаква причина да я крие.
— Наближаваме кораба на майка ми — обявява тя, без да увърта. — Трябва да станеш и да се приведеш в по-кралски вид.
Не се засягам от забележката й, най-вече защото знам, че е права. Косата ми е сплъстена от солената вода, а кожата ми е загрубяла и напукана от бурния вятър снощи. В момента със сигурност не приличам на никаква кралица.
— Събуждай ги и тях — добавя, посочвайки Блейз и Херон. Погледът й се плъзга над спящото лице на Сьорен, сякаш той изобщо не е там.
— Блейз се нуждае от сън — отвръщам аз. — Аз, ти и Херон можем да отидем сами.
Артемизия изсумтява, но не възразява.
— Тогава, щом се събуди, му кажи, че идеята е била твоя. Хич няма да е доволен, че пропуска събитието.