МАЙКА МИ МИ КАЗВАШЕ, ЧЕ ако се молим на боговете, те ще ни защитят от злото. Но също така си спомням как, когато каловаксийците дойдоха, и двете се молехме и се молехме, и молехме, но това не ни помогна. Аз не вярвах, че ще я убият, защото смятах, че боговете никога няма да го позволят. Тя щеше да си остане кралица, докато не я отнесеше старостта — такава трябваше да е съдбата й. Дори когато кръвта започна да шурти от шията й, а ръката й се разхлаби около моята, аз все още не можех да повярвам. Мислех, че майка ми е безсмъртна, дори и след като светлината напусна очите й.
След това плаках. А после се разгневих. Не само срещу каловаксийците, но и срещу боговете, защото бяха оставили майка ми да умре, когато трябваше да я защитават. Аз ги замених с по-отмъстителните богове на каловаксийците, но това, така или иначе, нямаше никакво значение. Онази част от мен — частта, която се надяваше — се беше пречупила.
Сега се опитвам да се моля, докато лежа в леглото и очаквам полунощ. Моля се отчаяно и безнадеждно на всички богове, които познавам от всякакви религии, и не оставям и думичка да излезе през устните ми. В тишината присъствието на моите Сенки е още по-осезаемо. Ереста е смъртно престъпление и аз съм сигурна, че те ще се избият помежду си за възможността да ме предадат на императора, дори и ако по този начин те единствено успеят да се отърват от нещо, което вероятно за тях е наистина ужасна работа. На тях даже не им е позволено да си говорят един с друг, въпреки че често нарушават това правило. Обикновено като заспивам, ги чувам как си шептят помежду си.
Сега за първи път, откакто се помня, в стаята ми цари тишина.
Какъв е шансът в същата вечер, в която се появява Блейз и организира среща с мен, да не присъства нормалната ми охрана? Много по-малък от шанса да попадна в капан. В ума ми отново изниква Фелиси и виждам ядосаното, зачервено лице на императора, който чака с камшик в ръката.
Този път той със сигурност ще ме убие.
Но ако това не е капан, ако Блейз наистина ме чака в кухненската изба и е бил сред поддръжниците на Ампелио, той със сигурност ще има план как да спаси мен и Астрея. Как може да не отида? Майка ми винаги казваше, че една кралица поставя страната си преди всичко друго — дори пред живота си. В крайна сметка, тя направи именно това. И ако сега беше на мое място, много добре знам какво щеше да направи.
Когато наближава полунощ, аз отмятам завивката и се измъквам от безопасността на леглото си. Все още не се чува никакъв звук отвъд стените, така че се приближавам до една от дупките.
Единственото, което дочувам, е леко, равномерно дишане. Същият звук идва от всяка една от трите дупки. Възможно е, разбира се, всички те да са се наяли и напили прекалено много на банкета, след което да са заспали дълбоко, но не вярвам в съвпаденията. Блейз трябва да има пръст в това.
Освен ако не го е направил императорът.
Не си слагам обувки, защото без тях стъпките ми ще са по-тихи и ако ме хванат, ще мога да кажа, че съм имала нужда от вода. Съмнявам се императорът да го повярва, но поне звучи като правдоподобна лъжа.
Ръката ми се задържа върху дръжката на вратата. Толкова е лесно да пропълзя обратно в леглото си и да прогоня завинаги мислите за Блейз, Ампелио и майка ми. Мога да погреба Теодосия дълбоко в себе си, докато не остане само Тора. Мога да продължа да се грижа императорът да е щастлив, а той ще ме държи в безопасност.
Но не мога да се върна. Не и след Ампелио.
Поемам дълбоко дъх и се насилвам да завъртя топката на вратата, за да изляза в коридора. Избата е в западното крило на двореца — под основните кухни, — така че трябва да свия вляво. Или пък дали не беше вдясно? В тъмнината не мога да съм сигурна за нищо. Един погрешен завой, един погрешен коридор, един човек, който не би трябвало да е там, и това ще е краят. Тази мисъл едва не ме кара да затичам обратно към леглото, но аз знам, че там ме очаква само по-бавна смърт — и за мен, и за страната ми.
Трябва да направя избор. Трябва да се доверя на себе си. Тръгвам вляво.
Звуците на късните вечерни гуляйджии се издигат нагоре по величественото стълбище и се носят надолу по коридорите към мен — музика и пиян смях, викове на веселие за сметка на Астрея. Някой вдига тост за Принцесата на пепелта и те започват да разказват мръсни вицове, които съм чувала толкова често, че се стичат по гърба ми като олио. Ще ми се наложи да премина покрай тях, за да стигна до кухните — ужасяваща перспектива, като се има предвид състоянието им, — но най-вероятно има определена причина, поради която Блейз определи кухненската изба като място за среща не само защото там е тъмно и пусто по това време на нощта. Най-вероятно е заради тунелите.