Но добиването на магия в мините е труден бизнес. Болшинството хора не могат да издържат твърде дълго там, без да полудеят. Някои успяват само няколко дни. Други могат да работят там с години, преди да бъдат окончателно убити като бесни кучета от каловаксийските коменданти.
— Ти си бил в мините? — шепна аз.
— Да — потвърждава той. — А сега побързай и скачай, Тео. Нямаме много време.
Тео.
Теодосия.
Ти си единствената надежда на нашия народ, Теодосия.
Пренебрегвам натрапчивото желание да се върна и приплъзвам първо краката си през дупката. За по-малко от секунда падам свободно, преди ръцете на Блейз да ме спрат — едната под коленете ми, а другата — зад гърба ми. Той веднага ме пуска на земята.
На очите ми им отнема известно време, за да се приспособят към тъмнината, и тогава лицето му идва на фокус. За разлика от банкетната зала, сега мога наистина да го огледам без никакви последствия. Лицето му е издължено, каквото беше и това на баща му, но с тъмнозелени очи, които е наследил от майка си. И макар телосложението му да е мършаво — няма нищо по костите си освен твърди мускули и пепелявокафява кожа, в челюстта му има твърдост, все едно е винаги ядосан, гладен, или и двете. Дълъг, блед белег прорязва лицето му от лявото слепоочие до ъгъла на устата му и аз потръпвам, когато си представям какво ли е би могло да го причини. Той винаги се е извисявал над мен с няколко сантиметра, но сега помежду ни има близо трийсет сантиметра разлика, да не говорим за широките му рамене.
— Ампелио е мъртъв — казвам му аз, когато най-накрая успявам да намеря думи.
Мускулът в челюстта му подскача и очите му се отместват от мен.
— Знам — отвръща той. — Казват, че ти си го убила.
Думите му сякаш ме ухапват и ме карат да се отдръпна назад, макар да не мога да ги отрека.
— Той ме помоли. Знаеше, че ако аз не го направя, Корбинян ще накара някой друг да го стори, а с това и моят собствен живот също щеше да бъде загубен — споделям тихо аз. — Сега императорът смята, че съм вярна повече на него, отколкото на народа си.
— А така ли е? — пита тихо той.
— Разбира се, че не — обявявам аз, но гласът ми потреперва и си спомням как съвсем скоро можех да дам съвсем различен отговор, ужасена от последствията, ако императорът разбереше.
Той ме гледа дълго, сякаш ме измерва. И още преди да проговори, аз съм наясно в преценката му — провал.
— Коя си ти? — пита ме той.
Това е толкова прост въпрос, но той ме кара да замлъкна. И двамата знаем, че това е тест, при това такъв, на който не мога да се проваля. Затова преглъщам и се принуждавам да срещна очите му.
— Името ми е Тео…
Името засяда в гърлото ми и аз отново съм дете, което трепери на студения каменен под, докато императорът и тейнът стоят над мен.
— Коя си ти? — пита спокойно императорът.
Но всеки път, когато му отговоря, камшикът се стоварва върху кожата ми и аз изревавам. Това продължава с часове. Не знам какво искат от мен. Аз продължавам да им казвам истината. Продължавам да твърдя, че името ми е Теодосия Айрин Хазара. Казвам се Теодосия. Моето име е Тео.
Докато не спирам. И им казвам, че съм никоя.
Точно в този момент те престават. И именно тогава императорът прикляква до мен с мила усмивка и поставя пръст под брадичката ми, принуждавайки ме да го погледна. Той ми казва, че съм добро момиче и ми дава новото име, сякаш то е подарък. И аз съм му благодарна за него.
Хващат ме нечии топли ръце за раменете и ме бутат напред-назад. Когато отварям очи, лицето на Блейз е на няколко сантиметра от моето, а очите му са по-тъмни и по-строги, отколкото си ги спомням.
— Твоето име е Теодосия! — казва ми той. — Кажи го!
Аз вдигам ръката си, за да докосна бузата му и да проследя белега му. Той трепва.
— Ти имаше такава прекрасна усмивка — напомням му аз. Гласът ми замлъква. — Майка ти все казваше, че някой ден тя ще те вкара в беля.
Той отпуска ръцете си, сякаш моята кожа го е изгорила, но все още ме гледа все едно съм диво животно. Сякаш бих могла да го нападна в изневиделица. Аз обвивам ръце около корема си и се облягам назад на стената.
— Какво се е случило с нея?
Първоначално си мисля, че той не ме е чул. Но после той обръща лице встрани. Буцата в гърлото му набъбва.
— Убита е по време на обсадата — произнася след малко. — Опитала се е да застане между каловаксийците и майка ти.
Естествено, че го е направила. Нашите майки бяха приятелки от люлката. По-близки от кръвни роднини, повтаряха те. Аз я наричах лельо. Колкото и да е ужасяващо това, поне е било бързо. За това поне съм благодарна.