Краката ми поддават и аз се свличам върху мръсната земя.
— А баща ти? — питам го аз.
Той поклаща глава.
— Каловаксийците имат опит в завладяването на страни. Те много добре знаеха, че първо трябва да убият пазителите и воините — обяснява ми той. — Ампелио беше последният останал.
— Смъртта му беше чиста — изричам аз. — Поне така казаха другите. Аз не знам какво означава това. Но… се опитах да го направя безболезнено. Той вече беше минал през страшни мъки… така че не знам дали съм помогнала.
Той кимва, но не казва нищо повече. Вместо това идва да седне до мен. Докато седим един до друг с подгънати крака, имам усещането, че сякаш отново сме деца и имаме урок, очаквайки от нашите учители да ни разкрият света около нас. Но нищо от това няма смисъл.
— Теодосия — отново прошепва той. — Трябва да го изречеш.
Отварям уста, но оттам не излиза нищо.
— Какво се случи с момичето, което сервираше на банкета? — питам аз вместо това. — Тя да не е…
Той поклаща глава, но очите му все още са много далеч.
— Марина е… любимката на стражите. Те никога няма да я убият. Затова тя сама предложи да го направи. Ще се срещне с нас на кораба.
— Кораб ли? — питам аз замаяна. — Какъв кораб?
— Корабът на Драгонсбейн — казва той. — Ще те освободим. Тази вечер. Ти защо мислиш, че се появихме тук?
Аз поклащам глава.
— Предполагам, че нищо не си помислих — признавам си. — Аз просто… трябваше да направя нещо. Не мислех, че ще бягам.
Блейз се отдръпва след думите ми.
— Това никога не е било битка, която можем да спечелим, Тео. С Ампелио донякъде имахме шанс, но сега… силите, които той събра, вече са разпръснати, а те поначало не бяха много. Само хиляда човека.
— Хиляда? — повтарям аз, а стомахът ми се свива. — Има сто хиляди астрейци.
— Имаше сто хиляди — поправя ме той с гримаса на лицето. — Според последната информация, която имам, ние сме около двайсет хиляди.
Двайсет хиляди. Как е възможно това? Обсадата отне много животи, но не е възможно да са толкова много. Останали сме една малка частица.
— От тези двайсет хиляди — продължава Блейз, без да обръща внимание на шока ми — половината са в мините и не могат да избягат.
— Ти си успял — отбелязвам аз.
— Аз имах Ампелио — отвръща той, но не добавя нищо друго. — От другите двайсет Драгонсбейн успя да прекара нелегално около четири хиляди в други държави, за да ги спаси, макар това положение да е относително. Някои избраха да останат като екипаж, но те не са достатъчно. Шест хиляди останаха в Астрея, а тук в столицата може би има около три хиляди. Никой от тях не се е бил през живота си. Много от тях са деца, които никога не са живели в предишния свят, който не е управляван от императора. Никога не са вдигали оръжие. Хиляда от тях може и да са готови да опитат.
Аз едва го чувам. Докато съм играла игричките на императора, осемдесет хиляди души от моя народ са умрели. Всеки път, когато камшикът се е впивал в кожата ми, а аз проклинах страната си и хората, които се опитват да я спасят, моят народ е бил затриван. Докато съм танцувала, клюкарствала и флиртувала, те са полудявали в мините. Докато аз съм пирувала на масата на врага си, те са гладували.
Кръвта на осемдесет хиляди души е по ръцете ми.
— Но в мините има десет хиляди души, нали? — отбелязвам аз. — Десет хиляди силни, яростни астрейци, които с готовност ще се бият след всичко, което са преживели.
— Корбинян знае това и именно затова мините са още по-добре охранявани от столицата — обяснява ми Блейз и клати глава… — Това е невъзможно.
— А Драгонсбейн? — питам аз отчаяно. — Ако той е на наша страна…
— Лоялността на Драгонсбейн е единствено към Драгонсбейн. — Той го изрича така, сякаш цитира думи, които е чувал твърде често. — Ние вече сме на една и съща страна, но по-добре да не влагаш особено надежда там.
Аз вкарвам долната си устна между зъбите си.
— Защо? — питам аз. — Защо сега?
Известно време той запазва мълчание.
— Защото обещах на Ампелио, че ако с него се случи нещо, аз ще те спася.
Не мога да сдържа усмивката си, макар да ме боли.
— Винаги съм искала някой да ме спаси — признавам си аз. — Мислех, че ще бъде той.
— Той се опита. Наистина. Имаше няколко опита, но те така и не успяха.
— Ти си по-умен?
Той изсумтява.
— Разбира се, че не — уточнява той. — Просто… не толкова съвестен.
Тази вечер мога да съм свободна. Мога да напусна този дворец и всичките ужаси в него. Никога повече няма да ми се наложи отново да видя императора. Никога повече няма да се покланям в краката му. Никога повече няма да усещам захапката на камшика в плътта на гърба ми. Никога повече няма да се питам дали това ще бъде денят, в който той най-накрая окончателно ще ме пречупи.