Аз сънувам свободата всеки ден от обсадата насам, чакайки и чакайки точно този миг, когато някой ще ме отведе възможно най-далеч от това място. Представях си нов живот на някакъв отдалечен бряг под открито небе, без надзора на Сенки, без да се тревожа за всяка дума, която изричам, за всяко мое изражение. И сега, най-накрая, свободата е достатъчно близо, че да мога да я докосна. Аз мога да си тръгна и никога повече да не поглеждам назад.
Но веднага, щом си го помислям, знам, че това не е възможно. Едно време можеше и да бъде. Вчера също би могло да се случи. Но вече не.
Ампелио прекара последното десетилетие в опити да спаси Астрея, защото тя е нашият дом. Защото има хора — като Блейз, — които се нуждаеха от него. Защото той се бе клел във вярност пред боговете да защитава на всяка цена Астрея и магията й. Сега неговата кръв е по ръцете ми и макар да знам, че това бе неизбежно, аз все пак оставам с усещането, че отнех герой от свят, в който тези безценни люде са безкрайно малко.
Осемдесет хиляди души. Това е число, което не съумявам да осмисля. Осемдесет хиляди майки, бащи, деца. Осемдесет хиляди воини, художници, фермери, търговци и учители. Осемдесет хиляди безименни гроба. Осемдесет хиляди от моите хора, които са умрели, докато са чакали някой да ги спаси.
— Мисля, че бих искала да остана — тихичко му заявявам аз.
Блейз се обръща смаяно към мен.
— Моля?
— Оценявам всички усилия, които си направил. Наистина…
— Не знам какво ти е сторило това чудовище, Тео. В какви лъжи ти е оплел, но ти не си в безопасност тук. Аз бях тук тази вечер, когато той те бе изложил като трофей. Нещата само ще загрубяват.
Какво по-лошо може да стане — аз дори не мога и да се опитам да се досетя. Сега няма да мисля за това. Само ще ме разколебае и отслаби решението ми.
— Ние не можем да им съперничим по брой хора, Блейз. Ти си напълно прав. Ако го нападнем директно, ние ще загубим, и бунтът, за който Ампелио даде живота си, ще се окаже напълно безсмислен. Те никога няма да ме заподозрат. Аз мога да ти осигурявам информация. Мога да ги ударя отвътре. Мога да осигуря възможност да си върнем обратно страната. — За момент той почти ми заприлича на момчето, което познавах. Момчето, за което се държах, без значение, че той се опитваше да се отърве от мен. — Не можеш да ми кажеш, че греша — продължавам аз. — Аз съм най-добрият ви шанс.
Той поклаща глава.
— Това е прекалено опасно. Да не мислиш, че преди теб не сме имали други шпиони? Имали сме десетки и той винаги ги разкриваше. И не го приемай погрешно, но те бяха доста по-стабилни от теб.
— Добре съм си — протестирам аз, макар и двамата да знаем, че това е лъжа.
Той ме гледа известно време, изучава лицето ми, търси някакви признаци на колебание, които да може да използва срещу мен. Аз не му ги осигурявам.
— Коя си ти? Трябва да те чуя да го изричаш.
Преглъщам, тъй като сенките отново се скупчват около мен.
Но не мога да ги оставя да ме превземат. Не и сега.
— Аз съм Те… Теодосия Айрин Хазара — обявявам аз. — И аз съм единствената надежда на народа ни.
За момент той само ме гледа. Сега ще каже „не“, а и аз дори не съм сигурна, че ако го направи, ще сгреши.
Вместо това той въздиша дълго и болезнено и отмества погледа си от мен. Изведнъж той ми изглежда много по-голям от седемнайсетгодишен. Заприличва ми на човек, който е видял твърде много от света.
— До какъв тип информация можеш да се добереш? — пита ме най-накрая той.
Усещам усмивката си крехка.
— Те не са непогрешими, независимо от това какво си мисли императорът. Бунтът миналия месец в мините Сюта?
Той отмества погледа си.
— Онзи, заради който бяха убити сто астрейци, а двойно повече бяха ранени ли? — уточнява.
— И то предизвикан от земетресение, да не повярваш. Императорът каза, че е било предизвикано от Ампелио, но това не е във възможностите на Хаза. Глейди контролира земята — вмятам аз. — И да не забравяме, че то е убило почти още толкова много каловаксийци — добавям аз.
Дебелите му вежди се вдигат нагоре.
— Не съм чул за това.
— Императорът най-вероятно го е премълчал. Не е искал никой да знае за това колко поражения може да нанесат шепа астрейски бунтовници. Чувал си за тейна, нали?
Лицето на Блейз потъмнява и той изсумтява в знак на потвърждение.
— Дъщеря му ме има за приятелка, а тя много говори — добавям аз.