Като чува това, той почти се усмихва.
— А за императора? Имаш ли нещо за него?
— Корбинян е труден — признавам аз. — Той иска да изглежда повече като бог, отколкото като човек. Дори каловаксийците са твърде уплашени от него, за да си позволят да клюкарстват.
— А за принца? — притиска ме той.
Свивам рамене.
— Като цяло той е като баща си. Студен, резервиран. Той е воин, и при това добър, но няма търпението, необходимо за императорския двор. Предпочита морето, битката — такива неща. — Спирам и си мисля за поведението му към мен по-рано. Той ме потърси, искаше да се увери, че съм добре. Опита се да ме закриля. А и начина, по който ме наблюдаваше на банкета… — Пада си по геройските постъпки. Предполагам, че идва от желанието му да защити майка си. Когато заедно учехме като деца, любимите му истории бяха за това как герои убиват кракени, спасяват девици и тем подобни. Корбинян не е особено привързан към него, независимо от факта, че му е наследник. Няма да се учудя, ако той си мисли, че ще живее вечно.
Изражението му не се променя, но аз мога да видя как умът му започва да работи.
— Чувала ли си нещо за берсеркерите?
Думата е странна, макар че със сигурност е каловаксийска.
— Берсеркери? — повтарям аз. — Не, не мисля.
— Един вид оръжие — обяснява той. — Вървят разни… приказки за тях, но никой не е оцелял, за да разкаже от първа ръка какво точно правят.
— Дъщерята на тейна може да знае нещо — замислям се аз. — Мога да се опитам да разбера повече.
Той въздиша силно и обляга глава на стената. Преструва се, че го обмисля, но аз знам, че съм го спечелила, дори и ако това е само защото той просто няма други възможности.
— Ще трябва да измисля начин да останем във връзка — казва той накрая.
— Със сигурност не може отново да приспиш Сенките ми.
Той свива рамене
— Ще си помислят, че са се поотпуснали на банкета, а и със сигурност няма да искат императорът да научи за това.
— Императорът научава за всичко — заявявам аз. — Този път може да пострадат и Сенките, но ако това се превърне в нещо повтарящо се — или дори да има само намек, че е вид схема, — той ще намери начин да обвини мен.
Блейз мисли известно време, докато хапе вътрешната страна на бузата си.
— Мисля, че имам една идея, но първоначално ще имам нужда от малко помощ — казва той. — Може да ми отнеме няколко дни. Аз ще те намеря. Не рискувай ти да ме търсиш. Междувременно виж какво можеш да направиш с принца.
— Принц Сьорен ли?
— Каза, че му харесвала идеята да спасява девици в беда — изрича той, а устата му е разтеглена от мрачна усмивка. — Ти не се ли преструваш точно на това?
Не мога да се сдържа и се засмивам.
— Аз далеч не съм му интересна. Императорът никога няма да позволи такава връзка.
— А разглезените принцове винаги искат неща, които не могат да имат — натъртва той. — Ти уж забелязваш всичко, но не забеляза как те гледа той?
Аз се сещам за начина, по който принцът ме наблюдаваше на банкета, как ме попита дали съм добре, но се опитвам да го пренебрегна.
— Предполагам, че по същия начин, по който гледа всички останали. С изражение, издялкано от камък и студ зад очите му — предполагам аз и свивам рамене.
— Вечерта не изглеждаше точно така — казва той. — Принцът може да бъде безценен източник на информация. И ако успееш да го завъртиш правилно, Тео… Ами, влюбените момчета са готови да направят почти всичко, нали?
Идеята принц Сьорен да е влюбен, е доста смешна. Аз се съмнявам, че в гърдите му изобщо бие сърце. И все пак не мога да не си помисля за това как той ме помоли да го наричам с малкото му име.
— И — продължава Блейз. Погледът му се изостря до нещо, което познавам твърде добре: глад. — Ако каловаксийците са в паника заради мъртвия си престолонаследник, то ние дори бихме могли да изравним резултата на бойното поле.
Кимвам бавно. Това е добър ход, който трябва да се предприеме. Дори е задължителен. Въпреки това аз вече знам какво означава да се отнеме живот. Това е нещо повече от острие, пускащо кръв, и сърце, което застива. Сега вече знам, че то отнема в замяна нещо и от теб.
Блейз вижда колебанието ми.
— Баща му унищожи живота ни, Тео. — Той полага ръка на рамото ми. Кожата му е топла въпреки хладната изба. От това разстояние, разпознавам баща му — в пълните устни и квадратната челюст. Но в него има толкова много омраза, която нашите родители никога не са познали. Би следвало да се уплаша, но не се страхувам. Неговата омраза е в унисон с моята.
— Това е дълг, който ще платим — обещавам му аз.