Самите думи не ме шокират толкова, колкото страстта, прозираща зад тях. Сякаш това не съм аз, дори в собствените ми уши звуча различно. Или поне не като Тора. Но когато очите на Блейз омекват и той ме придърпва в прегръдката си, започвам да се чудя дали вече не звуча отново като Теодосия.
Минало е толкова дълго време, откакто някой ме е докосвал така — с истинска обич и грижа. Понечвам да се отдръпна, но той мирише на Астрея. Усещам се като у дома.
ЗАГОВОР
ВСЕКИ МУСКУЛ В ТЯЛОТО МИ крещи, когато Хоа дърпа завесите и оставя слънцето да нахлуе вътре. Иска ми се да се обърна и да заспя отново, но не мога да рискувам, не бива да направя нещо, което може да изглежда подозрително след стореното от Блейз с пазачите ми. Бях будна почти до сутринта. Изтърках мръсотията от кожата си и пъхнах нощницата, която е неспасяемо унищожена, в долната част на матрака си. Хоа скоро ще забележи, че тя липсва, но за това бих измислила много по-лесни обяснения в сравнение с измяна.
Имам чувството, че всичко от вчера е било сън — или може би кошмар, — но знам, че не е така. Може би това бе единственият истински ден от последното ми десетилетие. Тази мисъл ми дава достатъчно енергия, за да мога да се изправя и да възвърна ясния поглед с няколко премигвания на очите. Тътрейки се, започвам да се подготвям, а Хоа дори да забелязва замаяността ми или различната от снощи нощница, поне не го показва с нищо.
Но докато тя ме обгръща с ярка оранжева коприна и я закопчава на рамото ми с лазурносиня игла, умът изобщо не се е поддал на леността. Ако Блейз е прав и принцът се интересува от мен, аз просто не знам откъде да започна. Наблюдавала съм каловаксийските ритуали на ухажване множество пъти. Те завършват с брак или със смърт и помежду им няма нищо. Но каквото и да иска принцът от мен, то определено няма да е това. Императорът може и да ми даде титла и други луксозни неща, но аз имам точно толкова права, колкото и всеки друг астрейски роб.
— По-долу — моля аз Хоа.
Тъй като челото й се надипля от недоумение, аз сама премествам иглата по-надолу. Разликата е само няколко сантиметра, но тя прави деколтето по-разтворено и излага повече от гърдите ми на показ. Виждала съм как куртизанките разкриват своята плът — дори лейди Дагмар обикновено е облечена в доста по-скандални одежди. И въпреки това очите на Хоа ме гледат неодобрително. Ако тя знаеше какво правя, щеше да ме аплодира, нали? Или може би щеше да ме издаде на императора, още преди да съм успяла да си поема дъх.
Тъкмо когато Хоа приключва с аранжирането на косата и грима на лицето ми, на вратата се почуква и без да чака отговор, Кресцентия се промъква вътре, облечена в рокля от небесносиня коприна. В ръката си стиска малка, подвързана с кожа книга. Точно като моята рокля и нейната оставя дясното й рамо голо в типичен астрейски стил, макар да се чудя дали тя знае, че това е било правено с цел да можеш по-лесно да стреляш със стрела, да боравиш с нож или да танцуваш. Сега това е просто декоративно — такива, каквито трябва да сме и ние.
— Здравей, скъпа — чурулика тя, а очите й за кратко се спират върху дълбокото ми деколте. Чудя се дали ще направи остър коментар, както винаги се случва, когато Дагмар носи нещо скандално, но тя само се усмихва. — Мислех си, че днес бихме могли да се разходим навън. Може би дори надолу, чак до брега? Знам колко обичаш морето, а аз определено имам нужда от помощ за тези стихотворения. Лирийският е доста по-труден, отколкото очаквах.
Бях на седем, когато се запознах с Кресцентия, и бях самотна. Никои не говореше с мен, а и на мен не ми беше позволено да говоря с никого. Аз обаче трябваше да присъствам на гощавките в банкетната зала и да ходя на уроци с децата на благородниците.
Не че уроците всъщност бяха от значение, тъй като моят каловаксийски бе доста непохватен и учителят говореше твърде бързо, за да мога да го следя. Не правих друго освен да чезна в собствените си фантазии, които се повтаряха отново и отново, за това как ще бъда спасена и ще открия майка си жива. Всеки, който искаше да ме изтръгне от собствените ми мисли, срещаше трудности, макар императорът да беше разрешил на всеки човек с каловаксийска кръв да ме удря.
Другите деца бяха особено злобни. Те ме щипеха, пляскаха и ритаха, докато станех синьо-черна и обляна в кръв. Никой не ги спираше. Дори учителят само наблюдаваше предпазливо, готов да се намеси само ако му се стореше, че ще пострадам непоправимо. Именно тогава императорът определи границата. Той нямаше да има никаква полза от мен, ако ме убиеха или обезобразяха.
Най-лош беше Нилсън, който беше само две години по-голям от мен и изглеждаше като дъска от светло дърво — жълта и с твърди ръбове. Бе точно толкова широк, колкото и висок. Дори и лицето му ми напомняше за завъртулките и пръстените в зърното. Той бе очарован от водата, което не беше необичайно за каловаксийците, но при него това достигаше до садистични извращения, на които дори не съм сигурна, че и тейнът е способен.