Първия път той ми набута главата в съд, пълен с вода, дебелите му пръсти натискаха врата ми, а аз се блъсках в него. Хрумна ми добра идея — или може би глупава — да го изритам между краката и да се освободя. Той се преви и двамата се оказахме борещи се за дъх.
За щастие, аз първа си възвърнах своя и побягнах.
За нещастие, той се поучи от грешката си.
На следващия ден двамата му приятели ме държаха на място и независимо от това колко се борих и се опитвах да ритам, така и не можах да се освободя. Дробовете ми изгаряха и умът ми се замъгли. Искаше ми се да припадна — може би дори да видя отново майка си в Отвъдното, — когато внезапно ръцете изчезнаха и аз бях измъкната с нежно движение.
Зашеметеният ми ум първоначално си помисли, че тя е богиня. Евавия, богинята на сигурността и защитата, понякога приема формата на дете, за да си върши работата, а аз със сигурност можех да се възползвам от помощта й. Успях само да мерна с периферното си зрение как Нилсън и приятелите му бягат от стаята толкова бързо, колкото могат да ги носят дебелите им крака.
— Добре ли си? — Тя говореше бавно, за да мога да я разбера. Аз не можех да проговоря, а само кашлях, но тя успокояващо чертаеше кръгове с ръка по гърба ми — майчински жест, който по-късно реших, че е доста странен, като се има предвид, че майка й е изчезнала, докато е била бебе. — Те повече няма да те преследват — продължи тя. — Казах им, че баща ми ще изгори кожата до костите им, ако отново някога те докоснат с пръст. — На нея й се налагаше да ми показва с мимики какво изговаря, но аз я разбирах достатъчно добре.
Бащата на Евавия е Хаза и поради това тя е повече от способна на подобни подвизи, но докато зрението ми се проясни, а съзнанието ми се връщаше обратно на земята, аз осъзнах, че това не е никаква богиня. Евавия може и да приема формата на деца, но никой от моите богове никога няма да изглежда като каловаксиец, а това момиче беше като тяхно олицетворение със своята русолява коса и малки, деликатни черти.
Докато аз си поемах дъх, тя ми каза името си и провъзгласи, че вече сме приятелки, сякаш това беше толкова просто. За Кресцентия очевидно беше. Тя се сприятелява така лесно както диша, но поради причини, които все още не мога да разбера, аз съм нейна любимка. Има мигове, в които се чудя дали пък баща й не я е принудил да направи това, за да може по-лесно да ме държи под око, но също така знам, че нея я е грижа за мен по начин, на който не мисля, че ще бъда в състояние да отговоря. Обичам я, но днес не мога да я погледна, без да видя как баща й прокарва камата си по гърлото на майка ми.
Поглеждам роклята й, която е обшита с малки парченца аквамарин по подгъва и деколтето, които перфектно подхождат на очите й.
— О, не, Крес — противореча й аз с хитра усмивка. — Ти днес си прекалено красива, за да идеш сама до брега. — Правя пауза, все едно тази идея току-що ми е щукнала, макар да измислих този план още снощи. — Знаеш ли какво прави принцът? Ние бихме могли случайно да преминем покрай… — Аз повдигам вежди игриво.
Тя се изчервява и захапва долната си устна.
— О, не бих се осмелила.
— Много други момичета ще се осмелят — обяснявам й аз. — Дори Дагмар може да реши, че един принц е доста по-добра награда от един древен херцог.
Думите ми попадат право в целта.
— Днес принцът инспектира нови бойни кораби — признава тя. — На южното пристанище.
— Перфектно — отвръщам весело аз, хващам ръката й и я отвеждам извън стаята. — Значи, ще успеем да видим също и водата.
Бойни кораби. Защо, по дяволите, са им нужни на каловаксийците още повече бойни кораби?
Отхвърлям мисълта, докато оставяме Хоа зад себе си. На нея не й е разрешено да излиза в обществените пространства, така че само двете прислужници на Кресцентия ни придружават. И моите Сенки, разбира се, макар че те стоят на определено разстояние.
Този път аз си налагам да погледна робите. Няма да продължавам да ги пренебрегвам. Те заслужават да получат много повече от мен. Кои са били те преди обсадата? Аз дори не знам имената им. Кресцентия никога не се обръща към тях, а само щраква с пръсти, когато се нуждае от помощ.
По-младата от двете поглежда нагоре и среща за кратко очите ми. В тях проблясва нещо, преди да отвърне погледа си. Не съм сигурна дали то бе уважение, или омраза.