ДРАКАР
СПОМНЯМ СИ КАК ХОДЕХ ДО южното пристанище с майка ми, когато бях дете. Отнемаше ни само петнайсет минути пеша, но Кресцентия предпочита каретите. Нейните роби се возят отвън, до кочияша, за да остане вътре повече място за нас. Не знам за какво ни е нужно толкова много място. Каретата е достатъчно просторна, така че и двете да можем да легнем изцяло на пейките и все още да остава достатъчно място и за двете робини също да седнат.
— Косата ми добре ли изглежда, Тора? — пита ме Кресцентия, потупвайки я напосоки, докато гледа през прозореца.
— Прекрасна е — уверявам я аз. И тя наистина е такава. Всичко в Кресцентия е прекрасно! Но след срещата с Блейз, във всяка дума, която й казвам, има сянка на лъжа.
— И ти самата изглеждаш много красива — отвръща тя, хвърляйки отново поглед към деколтето ми, преди очите й да се върнат обратно към лицето ми.
Тя млъква за миг, но очите й сякаш пробиват дупки — сякаш тя може да види всичките ми тайни, извадени на показ. За секунда съм готова да се закълна, че знае за срещата ми с Блейз, но това е невъзможно.
— Днес се държиш странно — обажда се след малко тя. — Добре ли си?
Истината напира вътре в мен. Разбира се, че не съм добре, иска ми се да й отвърна. Аз убих човек, който най-вероятно бе баща ми, осемдесет хиляди от моите хора са мъртви, а аз рискувам живота си, докато замислям измяна. Как може да съм добре?
Никога досега не ми се е налагало да пазя тайни от Крес. Тя е първият човек, на когото искам да кажа нещо. Но аз не съм глупачка. Крес може да ме обича, но най-вероятно обича страната си повече. Тя обича и баща си повече. По някакъв странен начин, аз дори не мога да я упрекна за това. Та в края на краищата нали същото може да се каже и за мен?
— Добре съм — отвръщам вместо това и се насилвам да се усмихна, но тя веднага прозира фалшивостта й.
— Това да не е свързано с онзи ужасен процес? — настоява тя.
Обяснението не е възможно най-доброто, но поне частично представлява истината.
— Беше доста страшно.
Аз се надявам, че тя ще разбере намека ми и ще промени темата, но вместо това тя се навежда към мен.
— Той беше предател, Тора. — Гласът й е нежен, но в него има и предупреждение. — Законът за предателството е ясен и е постановен от самите богове. Нито императорът, нито ти имахте избор.
А какво да кажем за предателството на императора? Той свали майка ми от нейния даден й от боговете трон. Бащата на Кресцентия преряза благословеното й от боговете гърло. Корбинян няма права над Астрея, няма право да се нарече неин владетел и следователно няма право да заклеймява предателството. Ако боговете следва да решават какво е предателство, то защо мъже като баща й и императорът са все още живи, докато майка ми и Ампелио са мъртви?
— Ти си права — лъжа я с усмивка. — В действителност не усещам вина за смъртта на този човек. Не повече, отколкото бих почувствала, ако бях стъпила върху хлебарка.
Вкусът на думите е отвратителен, но тревогата в нейното изражение изчезва и тя взема ръката ми в нейната.
— Баща ми каза, че императорът бил впечатлен от твоята лоялност — казва тя. — Императорът смята, че е дошло време да ти намери съпруг.
— Така ли? — повдигам вежди. Крес и аз често сме говорили за това да се омъжим за някои от момчетата на нашата възраст. За нас това беше игра. Нашите любимци се променяха толкова често, колкото и роклите ни, но единственото постоянно нещо бе, че двете смятахме да го направим заедно. Ще се омъжим за братя или приятели и ще отгледаме децата си така, че да са толкова близки, колкото сме и ние. Това беше една чудесна фантазия, но тя си остана само фантазия. Аз така и няма да се омъжа — осъзнавам, че ще съм изчезнала много преди този момент. Скоро ще настъпи времето, когато никога повече няма да видя Крес. Макар част от мен да копнее да е в безопасност и надалеч от това място, не мога да не скърбя за това. Тя винаги ще мисли за мен с омраза. Като за предател, който е убил момчето, за което тя е възнамерявала да се омъжи. Всички деца, които ние може би някой ден ще имаме, ще израснат от противоположните страни на една война.
— Какво друго са казали? — питам я аз.
Нещо тъмно преминава през изражението й и тя отново се отпуска назад и пуска ръцете ми.
— О, трудно ми е да си спомня. Общо взето, подобни неща. Как си била доказала, че имаш сърцето на истински каловаксиец.
Чудя се какво ли още е било казано, което тя сега отказва да повтори. Дали пък не са злорадствали за смъртта на майка ми? Или пък са правили коментари за брачното ми ложе? Може да са ме нарекли дивачка или изчадие с демонска кръв. Това няма да е първият път, в който ще съм чула подобни неща, а и на Кресцентия се спестяват такива разговори и е възможно да ги е пропуснала. Всичко в нейния свят е толкова красиво, блестящо и изпълнено с добри намерения. Аз просто нямам сърце да погубя всички тези илюзии.