— Много мило от тяхна страна — отвръщам аз с престорено скромна усмивка. — Споменаха ли някого определено?
Кресцентия се поколебава за миг, а очите й се отместват от моите. Тя започва да приглажда гънките на съвършено надиплената си пола.
— Лорд Далгаард май е изразил голям интерес към теб. — Тя се мъчи да звучи така, сякаш просто си говорим, но не успява съвсем. Не я обвинявам.
За своите седемдесет години, лорд Далгаард вече е имал шест жени — всяка следваща по-млада от предишната и всяка умираща при подозрителни обстоятелства. Първата му съпруга живяла достатъчно дълго, за да го дари с наследник, след което тялото й било изхвърлено на брега в една от страните, в която току-що били нахлули. Било прекалено обезобразено, за да можело да се разбере какво точно се е случило с нея. Другите жени си отишли в пожари, ухапани от бесни кучета или паднали от отвесни скали. Но още преди да умрат, те носели синини вместо бижута — къдрещи се около вратовете и ръцете им, отрупани в безпорядък по всяко парче открита кожа. Неговото богатство и близостта му с императора го правят недосегаем, но репутацията му превръща намирането на седма жена в нещо доста трудно.
Разбира се, ако лорд Далгаард се ожени за мен, това ще е удобно за всички. Той ще има жена, за която никой няма да се интересува какво ще й се случва с него, императорът ще получи голяма отплата, а аз ще се окажа в още по-голям затвор отвсякога.
Гледам навън през прозореца, за да прикрия лицето си, но веднага ми се приисква да не го бях правила. Навън столицата изглеждаше такава, каквато е била през по-голямата част от живота ми, но сега тя кара стомаха ми да се преобърне.
Някога красиви вили от полиран слънчев камък стояха гордо покрай брега, блещукайки на слънчевата светлина като самия океан. Улиците бяха широки и оживени, наблюдавани от скулптури от пясъчен камък на боговете, които се издигаха достатъчно високо, че да могат да се видят и от прозорците на двореца. Едно време столицата бе красива сцена, върху която дори най-бедните ъгълчета бяха чисти и грижливо пазени.
Сега, вследствие на обсадата, къщите са занемарени. Дори и след десетте изминали години все още има липсващи парчета от стени и покриви, закърпени със слама и гипс. Слънчевият камък не блести както преди, защото е обвит с мръснобяла морска сол. Многолюдните улици са почти изцяло изоставени, макар от време на време да виждам по някое измършавяло, приличащо на дух тяло да ни наблюдава през счупен прозорец или да изчезва в алея.
Това са моите хора и аз ги предадох със своя страх и бездействие. Докато аз се снижавах, те са гладували, а майка ми ме е гледала от Отвъдното със срам.
Когато каретата най-после завива към пристанището и спира, аз поемам дъх, сякаш бях забравила да дишам.
Тук отново има живот. Кораби са напълнили пристанището, а още повече се спотайват в открито море в очакване да акостират. Десетки опърпани котки крачат горделиво по доковете, сякаш те управляват дори когато се умилкват около моряците за остатъци от риба. Каловаксийските екипажи работят здраво. Русите им глави блестят на слънцето и всички изглеждат добре нахранени. Техните подпийнали, шумни гласове припяват морски песни, докато строят, търкат и махат налепи от долните части на корабите. Странното е, че няма астрейски роби, които да вършат тежката работа, макар че трябва да призная, че това е много мъдър избор. Оръдията, които са наредени от двете страни на корабите, могат лесно да затрият някой вражески кораб — или пък каловаксийски — в зависимост от това кой го управлява.
След като виждам това, духът ми се повдига. Ако императорът няма вяра на моите хора в близост до оръжия, значи той все още се бои от нас.
Броя корабите наум, за да разкажа на Блейз за тях. В пристанището има три дракара, на чиито носове са издигнати дървени глави на дракони. Те са достатъчно големи, за да превозват по сто воини всеки. По-навътре в морето има толкова голям кораб, че аз въобще се съмнявам дали ще може да се побере в пристанището. Той е двойно по-голям от дракарите и аз потрепервам, когато се замислям за това колко ли воини може да побере. Около него има също така и дузина малки кораби, които се клатушкат от вълните, но колкото и скромни да изглеждат те до големия кораб, не би трябвало да бъдат подценявани. Те не са били проектирани да бъдат големи. Предназначени са за бързо придвижване. Всеки от тях може да превозва петдесет души или може би по-малко в зависимост от това с какво друго е натоварен.