След моето изказване вратът му става червен и той бързо размахва ръка.
— На борда на корабите няма господари, лордове или дори принцове, лейди Тора — обяснява ми той.
— Тогава може би не следва да има и дами — отвръщам аз и печеля усмивка.
— Става — съгласява се той. — Защо не започнем с носа и ще изминем целия път до края? — предлага той.
— О, да, моля! — възторжено възкликвам аз и го последвам към предната част на кораба. — Наистина бих искала да видя по-добре челната фигура на дракона. Вярно ли е, че те са толкова много на север, колкото са птиците тук?
— Не бих могъл да знам, лей… Тора. Аз тъкмо съм се учил да ходя, когато за последен път съм бил по на север от Грануел — признава той. — Нямам много спомени оттогава.
— Е, при всички положения, те трябва да са наистина великолепни, макар че не знам дали си струва да изтърпиш студа, само за да ги видиш — опасявам се аз.
Тогава ми идва една идея, макар да знам, че тя е опасна и може да завърши много зле, особено след гафа с берсеркерите. Но заплахата във формата на лорд Далгаард е по петите ми.
— Надявам се, че няма да стане твърде хладно в… О, къде ми беше казал Сьорен, че отивате? Аз никога не съм била много добра по география — довършвам смутено.
Той ме поглежда косо, но ако намира нещо странно във въпроса ми, не го коментира. Прокашля се.
— Да, имената лесно могат да се объркат — съгласява се той. — Но не се безпокойте. Вектурианските острови са доста по на юг оттук. Аз съм много по-загрижен от това да не се изпотим до смърт.
Това беше доста по-лесно, отколкото очаквах. Твърде лесно, не мога да се спра да не помисля, но пренебрегвам подозрението си. Та защо Ерик би сметнал, че това е нещо различно от случаен въпрос от един бездеен ум. На практика водим съвсем обикновен разговор.
Вектурианските острови. Повтарям наум името отново и отново, решена да го запаметя. Нещо, свързано с тях, ми звучи познато, но не мога да се сетя какво. Да се надяваме, че Блейз ще може.
Касетки с боеприпаси са подредени до оръдията. Аз бързо запаметявам числата в главата си. Всяка кутия може да държи приблизително десет гюлета, а до всяко оръдие има пет кутии. Аз преброих дванайсет оръдия от тази страна и може да се предположи, че от другата страна са разположени огледално… Това прави общо шестстотин изстрела. Ако същото се отнася и за другите две дракара, то това не е просто боен кораб. Това е военен кораб.
— Има ужасно много оръдия — отбелязвам аз, докато преминаваме покрай друга група.
— Обитателите на Вектурианските острови са диваци — обяснява ми Ерик и присвива рамене. — Не очакваме твърде много проблеми, но трябва да сме подготвени.
Решавам да изпробвам късмета си.
— Това ми звучи опасно — отбелязвам аз и прехапвам долната си устна. — Не мога да си представя защо е необходимо подобно пътуване.
Той отваря уста, за да отговори, но след секунда колебание отново я затваря.
— Нареждания на императора — отговаря той с напрегната усмивка. — Убеден съм, че той си има своите причини.
— Той винаги има причини — отвръщам аз, надявайки се, че усмивката ми изглежда по-естествена, отколкото я усещам.
ЕЛПИС
КОГАТО СЛИЗАМЕ ОТ КОРАБА, ПО-МЛАДАТА от робините на Кресцентия ме чака на дока. Казвам на Ерик, че ще се моля да се върне жив и здрав, което кара ушите му да почервенеят. Чудя се дали пък не притежавам повече власт, отколкото съзнавам — не само със Сьорен, но с мъжете като цяло. Това не е нещо, върху което съм мислила много, но то със сигурност би могло да бъде полезно.
Когато се приближавам, очите на момичето се стрелкат встрани, за да избегнат моите.
— Принцът придружи лейди Кресцентия обратно до замъка, но обещаха да изпратят каретата скоро и за нас — изрича тя на един дъх. Макар да е слабичка до точката на недохранването, бузите й все още имат детска закръгленост. Големите й тъмни очи са потънали надълбоко в лицето й и я правят да изглежда много по-голяма.
Тя не прави реверанс, но пък астрейските роби никога не го правят. Това може лесно да бъде изтълкувано като нежелание да се отдаде уважение на суверен и доста хора загубиха живота си заради това. Императорът е направил всичко по силите си, за да ме изолира от моите хора. Преди никога не съм разбирала това. Мислех си, че той просто е жесток и затова издига толкова много стени около мен. Но ако не бях толкова самотна, ако не се чувствах толкова изолирана, може би аз нямаше да съм толкова отчаяна, че да се пречупя до такава степен, да се превърна в това, което той иска.
Никой не може да твърди, че императорът не е умен. Но сега съм решена да бъда по-умна от него.