— Има ли хора, на които се доверяваш безрезервно? — питам я аз.
— Да — отвръща тя без колебание.
— Това е грешен отговор. Не се доверяваш на никого, докато той не си го заслужи. Аз съм правила тази грешка преди и съм страдала заради това. Императорът няма да си губи времето да те наказва. Той направо ще те убие, разбираш ли?
Тя прехапва устната си, преди да си спомни, че ни наблюдават.
— Да, разбрах смешката — отговаря тя през смях, който звучи изненадващо естествен. Дори не си прави труда да сниши глас или да говори на астрейски. Добро момиче. Дава им нещо, дори то да е незначително.
— Единствения човек, на когото можеш да се довериш, е едно момче. Той сервираше вчера на банкета. Малко по-голям от мен, с черна, късо подстригана коса? По-висок от повечето мъже, с яркозелени очи. И един белег тук — добавям аз, докато показвам с пръст разстоянието от моето слепоочие до ъгъла на устата ми, преструвайки се, че просто се почесвам.
Елпис кимва бавно.
— Мисля, че го познавам — кимва тя.
— Мислиш, или го познаваш? — притискам я аз.
— Аз… Аз го познавам — казва тя с по-голяма увереност. — В двореца не работят много млади мъже, но има един, който започна преди два дни. Той имаше документи, с които го освобождаваха от мините?
Фалшифицирани, убедена съм. Най-вероятно няма да издържат дълго, преди да бъдат разкрити. Никой не бива освободен от мините, освен при смърт.
— Именно той е — потвърждавам аз на каловаксийски.
Тя ми се усмихва.
— Можеше просто да кажеш красивото момче. Всички момичета припадат по него.
Аз сподавям напиращия кикот.
— Би ли могла да му предадеш едно съобщение?
— Да, не би трябвало да е трудно. Лейди Кресцентия не забелязва много неща, особено когато си има нова книга, която да занимава ума й. Баща й ни държи по-изкъсо, но тази сутрин той тръгна да наглежда мините. След бунта императорът иска да се вземат допълнителни предпазни мерки.
Още полезна информация, макар и вестите да не са добри. Аз мога само да си представя какво ще включват тези допълнителни предпазни мерки, но съм убедена, че ще последват множество трупове.
— Добре — продължавам аз. — Представи му се. Кажи му, че аз те изпращам. — Той, разбира се, няма да й повярва. Това е типичното нещо, което шпионин на императора би му казал, за да ни хване. — Ние бяхме заедно в двореца като деца преди обсадата. Името на нашата бавачка беше София, но ние я наричахме „Птичката“, защото тя имаше възможно най-красивия глас. Ако той не ти вярва, кажи му, че аз съм ти разказала за нея.
— И какво би искала да му кажа? — пита ме тя.
— Кажи му… Кажи му, че аз изпълнявам своята част от сделката, но че ми трябва начин да се срещна лично с него.
ГРАДИНА
ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ВСЕКИ МОМЕНТ ИМПЕРАТОРЪТ ще разбере, че съм говорила с Елпис. Няма да има никакво значение, че никой не ни е чул какво сме си казали. Аз ще си платя, така или иначе. Заслужава си — знам, че си заслужава, — но това не прави по-лесно очакването брадвата да се стовари. Спя малко и когато сънувам, единственото, което виждам, е повтарящата се отново и отново екзекуция на Ампелио. Понякога мястото му бива заето от Блейз. Понякога от Елпис. Понякога Кресцентия лежи в краката ми и се моли за живота си, докато аз държа острие до гърлото й.
Без значение кой е в съня ми, той винаги завършва по един и същи начин и аз винаги се събуждам, крещейки. Моите Сенки не реагират. Те вече са свикнали с това.
Вече минаха четири дни, откакто видях корабите. Пет дни, откакто се срещнах с Блейз. Единственото, което можах да върша, бе да чакам. Не ми е трудно отново да приема живота си като Тора, да присъствам на обеди и танци, да прекарвам следобедите с Крес в библиотеката на баща й. Но все по-често, в непредсказуеми моменти, у мен се връща усещането, че животът, който живея, е една лъжа.
Затова продължавам да запълвам ума си с мисли за Вектурианските острови. Там определено се случва нещо. Нещо, което изисква флотилия от военни кораби, командвани от самия принц. Само че не знам какво. А не мога да поемам повече рискове по този въпрос. Вектурианските острови не са тук, техните проблеми не са наши и колкото и да се страхувам, че съдбата им ще бъде подобна на тази на Астрея, все пак си имам моите хора, за които да мисля.
А освен това може и да не е нищо особено. Принц Сьорен и Ерик бяха потайни наистина, но е възможно да са искали да скрият нещо друго. Чувала съм разкази за уменията на принц Сьорен в битка, но те винаги са били от втора ръка и подозирам, че е възможно да са доста преувеличени, за да направят принца да изглежда като бог. Убедена съм, че в тях има и частица истина. Той е по-слаб като конструкция в сравнение с повечето други каловаксийски воини, но мускулите му са си на място. Вчера ги видях достатъчно ясно, макар да прогонвам тази мисъл веднага щом се появява.