Но ако аз бях императорът и имах само един наследник, защо щях да го изпращам в опасна битка? Това ми се струваше глупаво. При това императорът може да е всичко друго, но определено не е глупак. Не, по-добре да остави всички да повярват, че смелият принц е изпратен да се бие, така всички ще говорят за това колко храбър и силен е той. Никой не би узнал истината, с изключение на Сьорен и неговия екипаж, а те не биха си позволили да го коментират.
Това обяснение изглежда толкова правдоподобно, че започвам да вярвам в него, но има нещо, което не се връзва, и аз не успявам да го схвана. То е по-скоро чувство, отколкото нещо друго, но не мога да го игнорирам.
На вратата се почука — сковано и официално. Не е лекото и мелодично потропване на Крес. Хоа загрява един чифт маши за коса в камината, затова аз отивам да отворя. Краката ми са като от камък. Единствените хора, които чукат по този начин, са стражите и на мен не ми се налага да се досетя какво искат. Последните ми белези все още не са напълно излекувани. Идеята за камшик, който отново да ги разтвори, кара тялото ми да затрепери и аз не мога да го спра.
Не трябваше да говоря с Елпис. Не трябваше да се срещам с Блейз. Трябваше да поддържам щастието на императора, така че и той да ме пази в безопасност.
Ами останалите? напомням си аз. Ами осемдесетте хиляди мъртви? Двадесетте хиляди, които все още се нуждаят от мен?
Ще издържа, ще оцелея, ще го надживея. Повтарям си тази мантра наум, дори когато Тора надделява в съзнанието ми, а паниката й превръща ума ми в буря.
Моите хора са преживели много по-лоши неща от бой с камшик, напомням си аз. Най-малкото тази вечер аз ще бъда добре нахранена и на топло. Поне някой непознат няма да се натрапи в леглото ми. Поне не и тази вечер.
Поемам си последен дъх, макар и колебливо, и отварям вратата. От външната страна стои един строг страж, облечен в пурпурна униформа, и сърцето ми почти престава да бие. Той обаче не е от хората на императора. Колкото и много да са те, аз вече разпознавам лицата им навсякъде. Те са така надълбоко жигосани в паметта ми, че дори ме преследват в кошмарите ми. А този човек не е от тях и аз едва не изплаквам от облекчение.
Той вади един квадратен плик от джоба на униформата си и ми го предава, а изражението на лицето му е замръзнало в тънка, права линия.
— От негово кралско височество принц Сьорен — уведомява ме той, сякаш избродирания на униформата му кралски герб не е достатъчен, за да се досетя. — Той помоли да изчакам за отговор.
Разкъсвам плика с ръбчето на розовия си нокът и преглеждам набързо написаните от принца думи.
Тора,
Съжалявам, че те изоставих онзи ден, но се надявам, че си се насладила на обиколката. Ще ми позволиш ли да ти се извиня с един обяд, преди да тръгна?
Сьорен
Препрочитам думите два пъти, премисляйки какво да отговоря, какво да си облека, за какво да му говоря. Отнема ми миг, за да осъзная най-добрия път, по който мога да поема — онзи, който със сигурност ще задържи юздите в ръката ми. Блейз каза, че Сьорен ме желае още повече, тъй като не може да ме има.
Аз поглеждам нагоре към стража и му се усмихвам с най-сладката си усмивка, макар че тя като че ли не успява да свърши работа. Изражението на лицето му си остава застинало.
— Нямам отговор — отвръщам му аз. — Приятен ден.
Правя лек реверанс и затварям здраво вратата, преди той да запротестира.
Есенният въздух е душен и тежи върху кожата ми, докато преминавам през някогашната градина на майка ми. Споменът ми за нея е неясен, но тук аз усещам присъствието й по-силно, откъдето и да е другаде. Спомням си цвят и миризма, които са толкова упоителни, че ме обвиват като одеяло. Цветя, трева и пръст. Те оставаха по майка ми дори когато прекарваше целия ден в тронната зала или в ходене из града.
Обичаше да бъде кралица, обичаше хората си, обичаше задълженията си, но най-щастлива беше тук, с пръст, цапаща полите й, и живот в ръцете си.
— При грижи и време от най-малките семена могат да израснат най-големите дървета — казваше ми тя и поставяше ръцете си върху моите, за да ги ръководи, докато засаждахме семена, а после тупахме влажната земя над тях.