Ампелио обичаше да казва, че ако тя не беше кралица, щеше да стане страхотен пазител на Глейди.
Тук вече не расте нищо повече. Без усърдните грижи на майка ми, градината избуя с бурени и храсталак, а ако има нещо, което императорът не може да понася, то това е дивата природа. Той запали всичко, когато бях на седем години. Видях пламъците и усетих дима от прозореца на спалнята си и така и не можех да спра да плача, колкото и да се опитваше да ме успокои Хоа. Имах чувството, че губя майка си отново.
Дори девет години по-късно въздухът все още носи усещането за пепел, въпреки че овъглените останки от градината отдавна бяха изчистени, а пръстта бе павирана със сиви квадратни камъни. Майка ми нямаше да я разпознае сега, с твърдата настилка и малкото дървета, които пробиват пукнатините, сякаш бяха пръсти на скелет, хвърлящи сянка. Няма никакъв цвят — дори и дърветата са достатъчно умни да оставят листата си да поникнат.
Преди градината беше винаги пълна с хора. Спомням си как играех тук с Блейз и останалите деца от двореца, когато времето беше хубаво. Имаше десетки придворни, които се разхождаха измежду дърветата и храстите, облечени в акварелните си хитони. Художници с техните палитри с бои, инструменти или тетрадки, които седяха сами, докато работеха. Двойки измъкващи се заедно на не толкова тайни срещи.
Сега тя е пуста. Каловаксийците предпочитат слънчевите павилиони, създадени на обществените балкони, за да се възползват по-добре от светлината и морския бриз. Аз съм ходила там няколко пъти с Кресцентия и въпреки че и каловаксийците играят, работят, клюкарстват и флиртуват, усещането не е същото. Колкото и изгоряло и почупено да е това място, то е единствената част от двореца, която все още усещам като свой дом.
Само че днес тук не ме води желанието да усетя утеха. Мъчех се да открия места, на които да мога да се срещна с Блейз — след като той се свърже с мен, — но в двореца не са много местата, където действително се чувствам сама. Градината е наблюдавана от тридесет дворцови прозореца. Знам, защото току-що ги преброих два пъти и докато правех това, успях да зърна за кратко Сенките. Те наблюдават от три различни прозореца, а черните им качулки са нахлузени, поради което не мога да различа лицата им.
Градината е изложена на показ, но това може и да не е толкова лошо като за място за евентуална среща. Ще има хора, които ще ни видят заедно, но ако той се занимава с това да подрязва дърветата или да търка камъните, това няма да изглежда странно, а каловаксийците имат лошия навик да не обръщат никакво внимание на робите. Няма как да ни подслушват, а това е нещото, което е наистина важно.
— Лейди Тора.
Мъжкият глас ме кара да подскоча. За разлика от Кресцентия, аз не съм придружавана от камериерки, които да пазят репутацията ми. Моите Сенки наблюдават от разстояние, разбира се, но тяхната работа не е толкова да ме пазят в безопасност, колкото да ме държат изкъсо.
Все пак познавам този глас и откакто получих писмото му тази сутрин, аз го очаквах.
Принц Сьорен прекосява каменната градина и върви към мен, заобиколен от двама стражи, чиито заповеди със сигурност са много по-различни от тези на моите. Въпреки че те са на Сьорен, а не на императора — те не са от онези, които са ме влачили през залите, за да отговарям за престъпления, които не съм извършила, не са от онези, които се редуваха с камшика — ала погледът им е също толкова студен и едва потискам потръпването си.
Те обаче не са тук заради мен. Не и днес.
Правя реверанс.
— Ваше Височество! — изричам аз, докато се изправям. — Какво ви води днес тук?
Той ме гледа укорително.
— Ваше Височество… Стори ми се, че говорихме по въпроса.
— Вие бяхте този, който пръв ме нарече лейди — отбелязвам аз.
Сьорен прави гримаса, но очите му се смеят. Това като че ли е най-близкото му до веселието изражение.
— Заради старите навици, предполагам. Да започнем отново. Здравей, Тора — поздравява той и леко кимва с глава.
Името кара кожата ми да настръхне, макар да ми е по-познато от истинското ми име. Теодосия. Казвам се Теодосия, напомням си аз. И скоро ще мога да го извикам с пълен глас. Само че не и днес. Днес аз съм Тора. Сладка, престорено свенлива, безпомощна Тора.
— Здравей, Сьорен. Какво те води тук днес? — питам аз и накланям глава на една страна.
Той поглежда към каменната градина без интерес.
— Всъщност търсех теб — уведомява ме той и ми подава ръка. Нямам друг избор освен да я поема.
— О? — отвръщам аз. Въпреки че очаквах да ме потърси, не мога да не се сетя, че последния път, когато Сьорен дойде да ме вземе, бе за да ме заведе на екзекуцията на Ампелио. Не мога да не се запитам дали този път не става дума за Блейз. Или за Елпис.