Вратата ми се отваря тихо. Обръщам се и виждам как Блейз се вмъква вътре и сваля качулката си. Би трябвало да му кажа да си тръгне, защото ако сега го открият тук, всичко ще се провали. Той най-вероятно също го знае, но никой от нас не казва нито дума, а той сваля пелерината си и се мушва в леглото до мен. Отваря ръцете си и само след секунда колебание се сгушвам в него. Полагам глава на гърдите му и се вкопчвам за него, все едно той е единственото нещо, което ме задържа в този свят.
Ръцете му се увиват плътно около мен, без да докосват гърба ми.
— Благодаря ти! — шепна аз.
Неговата въздишка разрошва косата ми, но той не отговаря нищо. Вдигам глава нагоре, за да погледна лицето му. На избледняващата лунна светлина зелените му очи изглеждат призрачни, а белегът му рязко се откроява — бледобял на фона на кафявата му кожа. Прокарвам палец над него, усещам как Блейз потръпва, преди очите му да премигнат и да се затворят, а главата му се обляга на ръката ми.
— Какво стана? — интересувам се аз.
Той поклаща глава.
— Не искаш да чуеш точно тази история. Не и сега, след… — той се спира, неспособен да го изрече.
— Моля те.
Блейз леко се размърдва, а очите му гледат покрай мен, за да се взрат в пространството зад рамото ми.
— В мините има норми — започва той след миг. — Трябва да пренесеш определено количество камъни всеки ден. В противен случай ти отнемат порцията за вечеря. Което само те прави още по-слаб и означава, че на следващия ден има още по-голяма вероятност отново да не изпълниш нормата си. Системата не е много справедлива, но тя държи всички на тръни и ни подтиква да не изоставаме. Ако имаш неизпълнение в три последователни дни, те те поставят в килия надълбоко в мините, толкова надолу под земята, че забравяш какъв е вкусът на свежия въздух. — Гласът му започва да се колебае, но той се прокашля и продължава. — Повечето хора, които отиват в килията, не излизат нормални. Да бъдеш толкова надълбоко… причинява нещо на хората. То е равносилно на години в мините, само че в рамките на ден-два. Обикновено хората, които са изпратени там, впоследствие директно ги отвеждат за екзекуция.
— Но нали ти не си го преживял — питам тихо аз.
Той поклаща главата си.
— Аз бях на около десет. Имаше един човек, който спеше на леглото до моето. Ярин. Той беше на възрастта на баща ми, преди да… Както и да е, той не беше добре. Прахът от мините му причиняваше ужасна кашлица и силите му отслабваха. Редовно не изпълняваше дневните норми, но никога три дни поред. Внимаваше за това, а и нашата група винаги си поделяше храната с него, ако той бе загубил вечерята си. Не беше лесно. Порциите поначало бяха оскъдни, но… Какво друго можехме да направим? Ние всички знаехме, че ако той бъде изпратен в килията, никога повече няма да се върне при нас. Стражите също го знаеха. Тези мъже не бяха нормални. Те се наслаждаваха да ни гледат как се проваляме. Харесваше им да ни бият заради това. И може би най-много от всичко ги радваше да отвеждат хора на екзекуция. А Ярин беше лесна мишена. Неведнъж съм ги засичал как избутват по шепа камъни от везните, когато мереха неговите, така че той да не изпълни нормата. Каловаксийците са чудовища. И ти си го видяла, така както и аз.
Мисля си за императора и не мога да не се съглася. Дори и докато мисля за Сьорен и дори за Крес.
Блейз продължава.
— Ярин беше на третия си ден и аз знаех, че няма начин той да изпълни нормата си. Кашлицата му беше по-лоша от обичайно и той трябваше да спира на всеки няколко минути, за да си поеме дъх. Денят преваляше, а той все още не разполагаше дори с половината от това, от което е необходимо. — Блейз преглъща, а буцата в гърлото му подскача. — Но аз вече бях готов. Така че когато пазачите обърнаха гръб, аз размених кофите ни. Ярин се опита да ме спре, разбира се, но вече го бях направил. Когато дойде времето за измерването, Ярин премина, дори и след като охраната махна една пълна шепа от кофите. А аз бях далеч под нормата. Но тези пазачи ни бяха наблюдавали, откакто се помнех. И те знаеха, че още от първия ми ден в мините, аз никога не пропусках да направя нормата си. Усетиха се какво съм направил, макар да не можеха да го докажат. Мислех си, че ще умра в този ден, но те имаха предвид нещо още по-лошо. Убиха Ярин само с един замах на кама по гърлото му — пред цялата ни група, — а после ме отведоха в килията. По-късно разбрах, че са ме оставили там долу цяла седмица, но тогава не го осъзнавах. Там долу, сам в тъмнината, един ден се усеща едновременно като година и като минута. Когато най-сетне дойдоха за мен, аз се бях свил в ъгъла, а пръстите ми бяха целите в рани. Предполагам, че съм се опитал да си прокарам път през камъка, но не помня нищо. Освен това се появи и този белег. — Той посочва към бузата си. — Отличителен знак, предполагам — като косата на Арт.