Избирам рокля хитон в цвят аметист, тъй като не ми трябва помощ от страна на Хоа, за да я облека, и я издърпвам от гардероба.
— Кой ти каза, че Сьорен се е върнал? — питам аз и безмълвно се укорявам, че използвам името му вместо само титлата му. От друга страна, аз все още считам принца и Сьорен за две напълно различни лица. Това доста ме улеснява.
— Не се обиждай, Тео, но да те наблюдавам как спиш, е скучно — заявява Херон. — Поразходих се из двореца преди няколко часа — разбира се, невидим. Това беше единственото нещо, за което говореха всички.
— Има ли информация колко е пострадала войската му? — интересувам се аз и потръпвам, когато се протягам и без да ща, разтягам и пресните си рани. — Иска ми се да знам, че този бой с камшик си е струвал.
— Замина с четири хиляди души, а се е завърнал с по-малко от две хиляди — отвръща Херон и аз сякаш наистина виждам как се усмихва. — Драгонсбейн се е справила.
— Тя се беше съгласила само да ги предупреди, но предполагам, че членовете на екипажа, които са от Вектурианските острови, са се разбунтували, когато са видели, че битката може да бъде изгубена, и са успели да убедят голяма част от другарите си да се бият, като не са оставили на майка ми никакъв друг избор, освен да се съгласи.
— Все пак, предай й нашите благодарности — казвам на Артемизия. — Нищо чудно, че императорът беше толкова ядосан. — Не мога да сдържа усмивката си. Струваше си, казвам си аз, въпреки че гърбът ми ме боли.
— Разкажи й останалото — намесва се Блейз, а гласът му е тих.
— Блейз… — обажда се Артемизия, а в гласа й се долавя предупреждение.
— Кажи ми! — моля аз, а в гърдите ми се надига паника. След като Артемизия се опитва да пощади чувствата ми, нещата не са добри.
Херон въздъхва.
— Те не са си тръгнали, без да си отмъстят на раздяла. Хиляди запалени стрели с остриета от камъка Хаза били изстреляни по гората край брега. Там е имало село — малко.
— Там са се намирали и повечето от хранителните запаси на Вектурианските острови — добавя Артемизия. — Не са могли да изгасят огъня, преди три четвърти от запасите да изгорят. А скоро ще настъпи зимата… — Тя не довършва, но това и не е необходимо.
Повечето от хората там ще гладуват. Не е нужно да питам, за да разбера, че именно Сьорен е дал тази заповед. Това е брилянтен ход, колкото и отвратителен да е той. Щях ли да направя същото, ако бях в неговото положение? Казвам си, че никога няма да обрека хиляди невинни хора да умрат за страната ми. Но веднага щом си го помислям, знам, че това не е вярно. Колкото и да е манипулативна Кресцентия, тя поне няма кръв по ръцете си, а утре, когато слънцето изгрее, аз ще съм я убила. Мащабът наистина е по-малък. Така е. Само че като цяло не е толкова различно. Аз не съм толкова различна.
Аз съм дъщеря на майка си, но тя ме отгледа едва до шестата ми година. Останалите десет бяха при императора и независимо дали това ми харесва, или не, той има дял във формирането ми.
Прокашлям се. Осъзнавам, че всички ме гледат и очакват моята реакция.
— Все пак ще се хранят по-добре, отколкото ако каловаксийците бяха спечелили — заключавам аз, като се мъча да звуча уверена, макар изобщо да не съм. Няма правилен отговор, няма правилен път. Хората умират, независимо какво правя. Но поне по-малко хора ще умрат, което също е нещо, нали? Разбира се, повече от две хиляди каловаксийци са били убити и макар тяхната смърт да е победа за нас, те всичките са били нечие дете, нечий родител, нечий любим, нечий приятел. Някой ще се разкъсва от мъка, докато ги оплаква.
— Направихме правилния ход — убеждава ни Блейз, а гласът му е твърд. — Просто си мислех, че трябва да знаеш.
— Винаги искам да знам — потвърждавам аз.
Свивам се до леглото си и се пресягам под чаршафите към малката странична дупка, която направих в матрака с камата си. Лицето ми е скрито и се оставям на вината ми да ме помъчи, но когато се изправям отново с Енкатрио в ръка, вече няма и следа от нея. Не мога да си позволя да демонстрирам слабост — сега повече отвсякога.
Дошло е време за малките птички да отлетят. Думите, изречени от Ампелио и майка ми, отекват в главата ми. Дошло е време най-после да отмъстя за тях. Дошло е време да си върна това, което е мое, без значение колко ще ми струва.
— Сьорен ще дойде да ме види тази вечер. Убедена съм — казвам аз. — Време е да приключваме с това. Погрижи се майка ти да е готова да напусне тази вечер, Артемизия.