Той предизвикателно вдига рамене, но вече не с такава решителност.
— Може да е начин да удариш от своя страна, начин да отслабиш войските ни, дори начин да се отървеш от Сьорен…
— Никога не бих го сторила — отвръщам аз, като повишавам възмутено глас, преди да побързам да го снижа и да се приближа до Ерик. — Аз… аз… — Гласът ми затихва, постаравам се да изиграя сцената, като прехапя устни и гледам объркано. — Аз обичам Сьорен.
И чак когато произнасям думите на глас, осъзнавам, че те са истина. Не принцът, който прави всичко, наредено от баща му, а Сьорен — момчето, което ме заведе на среднощно плаване, което позволява на котките да го следват и което обеща да изгради един по-добър свят заедно с мен. То е различно от начина, по който обичам Блейз — без заплетената бъркотия от минало и сериозност, която да хвърля сянка върху всеки разговор, който провеждаме. Това е едновременно по-лесно и по-сложно, но все пак е обич.
— А нас останалите? — пита той. Сега той изглежда по-несигурен, но е твърде упорит, за да се откаже напълно. — Ние завладяхме страната ви…
— Ти точно не си. Това се е случило толкова отдавна, че едва мога да си го спомня — продължавам аз, докато се настанявам върху една каменна пейка. — Аз бях отгледана тук — сред каловаксийци. След всичко, което съм направила, след всичко, което съм преживяла, наистина не мога да повярвам, че ти все още се съмняваш в лоялността ми.
Чувам как той въздиша, преди да седне до мен.
— Съжалявам — казва той след минута и аз влагам цялата си воля, за да потисна усмивката си. — Но когато ти каза, че императорът те е накарал да отговаряш за престъпления… — Гласът му спира.
Въздъхвам и обръщам гръб към него, издърпвам надолу яката на роклята си достатъчно ниско, за да може да види горната част от новите белези, покрити с марля. Той изругава тихо и когато се обръщам, виждам, че е станал няколко нюанса по-блед, преди отново да си върне предишния образ на пълнокръвен каловаксиец.
— Това не е първият път, а и се съмнявам, че ще е последният — отбелязвам аз. — Императорът все още поставя под въпрос лоялността ми.
— Когато Сьорен разбере…
— Какво ще направи, Ерик? — питам аз през смях. — Той няма да се изправи срещу баща си. Той няма да ме отведе оттук. Ще се омъжи за Кресцентия, точно както иска императорът, и ще ме задържи като какво? Негова любовница? Или мащеха, ако императорът изпълни заканите си. А ние двамата знаем, че той винаги го прави.
Идеята е толкова абсурдна, че не мога да се въздържа и се разсмивам, колкото и да ме отвращава това. После хвърлям поглед към Ерик, очаквайки да открия изненадата му, но той не показва признаци на нещо подобно.
— Чул си слуховете — разбирам аз. — Той не е много деликатен. Сьорен знае ли?
Той поклаща глава.
— Сьорен предпочита да не обръща внимание на слухове. Дори и на тези, които знае, че са истина — уточнява той. — През всичките ни години на приятелство той никога не ме е питал дали наистина съм копелето на баща му.
Тази информация ме кара да замлъкна. Бях предположила, че Ерик е незаконен син на някой важен, но си мислех, че става дума за някой барон или граф. Дори и не се бях замисляла за императора, което бе глупаво от моя страна. Сега, когато той ми го казва, откривам сходството в чертите им — челюстта, носа. Той и Сьорен дори имат същите очи.
Ерик вероятно вижда изненадата ми, защото се смее.
— Стига де, Тора. А аз си мислех, че си по-умна, отколкото се представяш. Мислех, че досега със сигурност си го разбрала, особено след като виждаш майка ми по-често от мен.
— Твоята… — Започвам аз, но гласът ми отказва. Хоа. Той трябва да говори за Хоа.
Ерик ми отправя съвсем спокоен поглед и за секунда мога да се закълна, че знае всичките ми тайни. Но това е невъзможно.
— Майка ми кроеше планове срещу императора в леглото му. Той е бил достатъчно добър да пощади живота й, въпреки че тя е предател.
Той изрича думите прекалено лесно, както правя и аз, когато рецитирам сценариите на императора, които са дамгосани в ума ми. Иска ми се да го оспоря, но не мога да го направя, без да изгубя част от маската си, а сега не мога да рискувам това. Очите му оглеждат лицето ми, търсят реакция, но аз внимавам да не се поддам. След малко той въздъхва и се отмества от пейката.
— Това е човек — казва той.
— Моля?
— Берсеркерът — уточнява той. — Астреец, за да бъдем точни. Предполагам, че знаеш какво се случва, когато повечето хора прекарат твърде дълго време в мините.
— Побъркват се и ги убиват — отговарям аз.
Той избягва погледа ми и се взира в каменния под.