— Да, на първото и не, на второто. Сигурен съм, че знаеш, че лудостта бива причинена от прекалено многото магия в кръвта. Някои хора могат да я понесат, но повечето не успяват. Знаеш симптомите — завършва той.
Аз се мръщя.
— Не. Това не е нещо, за което се говори пред дете, а и след завоюването… Никой не е обсъждал нещо толкова важно с мен.
Ерик ги изброява на пръстите си.
— Трескава кожа, спонтанни бурни изблици, емоционална нестабилност, безсъние. Накратко, те стават опасни — обяснява ми той.
В съзнанието ми изведнъж проблясва мисъл, но аз я отхвърлям, преди напълно да се е оформила. Не.
— Човешки барутни погреби — продължава той. — Изпрати ги на предна линия с един свръхестествен камък, който да ги стимулира да пресекат ръба, и е въпрос само на минути, преди тяхната сила да бъде отприщена — неконтролируема и достатъчно мощна, че да унищожи всичко в радиус от шест метра. Чрез огън, вода, земя или въздух. Това няма особено значение. Крайният резултат е един и същ: разруха.
— Лъжеш — обвинявам го аз, макар да не мисля, че е така. Колкото и да се опитвам, не мога да си го представя. Корбинян е злодей. Никога не съм се съмнявала в това, но да стигне до там? То минаваше отвъд всичко, за което си мислех, че е способен. — Откъде знаеш?
Погледът, който ми отправя, не е от онези, с които съм свикнала. Някак е нежен. Кара ме да застана на тръни. Прилича ми на погледа, който хвърляш на човек, преди да го разбиеш.
— Защото го видях. На Вектурианските острови. Сьорен използва няколкостотин от тях, но дори и това не беше достатъчно.
Останах без дъх. Не. Императорът може и да е способен на това, но не и Сьорен. Не и момчето, което яде шоколадова торта с мен и ме пита за астрейската дума за нея. Не и момчето, което обеща да ме отведе от това забравено от боговете място. Не и момчето, което ме целуна така, сякаш можем да се спасим един друг.
Но естествено, че той го е направил. Защото той е именно такъв — каловаксийски воин до последния си дъх. Той не е рицарски настроеният принц, а аз не съм болната от любов лейди Тора, независимо как се преструваме. Той е чудовище, което е използвало хората ми като оръжие, а аз съм кралица, която ще отмъсти за тях.
— Първоначално той отказваше — започва отново Ерик след миг, сякаш това оправдава избора му. — Но императорът настоя.
Преглъщам яростта, която ми изгаря.
— Сигурна съм, че Сьорен е направил онова, което се е изисквало от него — изричам аз, но думите ми не звучат убедително. Сълзи замъгляват погледа ми, но аз няма да им позволя да се търкулнат.
— Тора? — пита Ерик след малко. — Добре ли си?
Как бих могла да съм добре? Искам да крещя и да удрям, или да повърна при мисълта за стотиците мои хора, които са били използвани и са умрели по този начин.
Концентрирам се с усилие, за да се изправя на краката си, и приглаждам полата си. Когато отново поглеждам към Ерик, изражението ми е лишено от емоции.
— Майка ти лоялна ли е към императора, Ерик? — питам го аз.
Той ме гледа предпазливо за миг, сякаш съм се превърнала в тигър, който може да му се нахвърли всеки момент.
— Колкото си лоялна и ти — отвръща накрая той. — Тя не иска неприятности. Имала е такива предостатъчно през целия си живот.
Това всъщност не е отговор. Мога да тълкувам тези думи по много начини, а и след погрешната ми стъпка с Крес, би трябвало да съм по-внимателна. Не трябва да се доверявам на никого. Но не мога да не си спомня как Хоа ме завиваше в леглото, когато бях дете, как ме държеше, когато императорът изгори градината. Не знам какво ще направи императорът, когато разбере, че съм избягала — когато разбере, че съм убила неговия приятел и сина му, — но знам, че не мога да я оставя тук, когато настъпи развръзката.
— Отведи я оттук и се махнете от града тази вечер! — предупреждавам го аз.
Очаквам протест или поне въпрос, но Ерик само се взира в лицето ми в продължение на няколко секунди и кимва.
— Благодаря ти! — казва той с лек поклон. — Дано нашите пътища отново се пресекат, Теодосия.
Чак след като останах сама в градината, осъзнавам, че той ме нарече с моето истинско име.
СЕСТРА
ЗА МАЛКО ДА СКРИЯ ОТ моите Сенки за берсеркерите — част от мен би искала да не знае какво са, — но те трябва да разберат срещу какво сме изправени. Те заслужават да знаят какво е станало с близките им.
— Носеха се слухове — започва Артемизия след миг на мълчание от шока след края на моето обяснение. — Чух, че лудите са били откарвани за тестове. Имаше дори и намеци за каловаксийски лекари, които събирали магията от тях и продавали кръвта им в чужбина. Но никога не съм си мислела… — Гласът й замира.