— Отровата е в Елпис — казвам, но гласът ми се пречупва въпреки усилията ми да го запазя стабилен. — Тя ще я даде на тейна на вечеря. Ако те я приемат с храна, отровата ще подейства по-бавно. Ще бъдат мъртви в рамките на час. Тогава ще дойде Сьорен — предполагам, с предложение за още едно среднощно плаване и тогава аз ще го убия с камата. — Не се поколебавам, нито пък се препъвам в думите, както бих го сторила само преди няколко часа. В момента аз съм съвсем различен човек, както и той. — Артемизия, майка ти готова ли е?
— Тя чака знак от нас — отговаря тя. Дори и със стената помежду ни, аз усещам настървената й усмивка. — Сега ще отида да се уверя, че всичко е готово. Имаме ли някаква конкретна дестинация предвид?
Облизвам устните си.
— Руините в Англамар. Това е идеалното място, на което да се прегрупираме, преди да атакуваме мините.
Отговорът ми е посрещнат с протести. И тримата говорят един въз друг, опитвайки се да ми изложат едни и същи аргументи: идеята е лоша, защото там има твърде много охрана, невъзможно е. Изчаквам протестите им да затихнат.
— Това е единственият начин — казвам аз. — С настоящата ни численост ние не можем реално да им се противопоставим, но в мините има още хиляди. И след като знаем какво се случва там… Аз не мога да позволя моите хора — много от тях деца — да останат в мините и ден повече. Това е единственият възможен изход.
Очаквам още протести, но те не идват.
— Майка ми ще се противопостави на тази идея — признава най-сетне Артемизия. Понечвам да споря. — Но аз ще мога да я убедя — заявява тя.
Кимвам, едва сдържайки усмивката си. Да имам Артемизия на моя страна е нещо ново и добре дошло.
— Херон, върви с нея и направи така, че и двамата да сте невидими. Не искам да бъдат допуснати никакви грешки.
— Да, Ваше Височество — съгласява се той.
Искам да му се скарам, че не ме нарича Тео, но думите замират в гърлото ми. В момента те нямат нужда от Тео. Те се нуждаят от своята кралица. Затова и аз ще бъда.
— Блейз…
— Аз оставам с теб — заявява той.
— Няма нужда. Отпратих Ерик и Хоа, така че няма кой да дойде преди Сьорен, а и както ти сам каза, той няма да ме нарани — отбелязвам аз.
— Ако той разбере, че се опитваш да го убиеш…
— Няма да успее — отвръщам аз. — Ще се постарая да е уязвим, когато го направя.
— Колко уязвим? — пита предпазливо Блейз.
Въздъхвам.
— Ти ми каза да го съблазня, Блейз — напомням му аз, въпреки че от тази идея ми се повръща. Имаше време, когато желаех докосването на Сьорен, но сега то няма да бъде по-различно от това на императора.
Скоро никой няма да ме докосва, освен ако аз не го желая. Просто трябва да се попреструвам още малко.
— Мога да взема още малко Енкатрио — предлага Артемизия. — Изсипи го във виното му и той ще бъде парализиран от болка, преди въобще да разбере какво му се случва, а скоро след това ще е мъртъв.
— Не — отказвам аз, макар предложението да е примамливо. Отровата е далеч по-малко лична от забиването на нож в нечия плът, но аз искам императорът да види разрязаното гърло на сина си и да разбере, че аз съм го направила. Искам да види на какво е способно чудовището, което той създаде. Отровата е оръжие на страхливец. Тя е идеалният начин за убийството на тейна — отреждането му на смърт без достойнство, — но за принца тя няма да сработи.
— Аз ще съм наблизо — казва Блейз. — Прекалено е рисковано да те оставя сама.
— Ние ще бъдем на неговия кораб. Той ще забележи, че ни следваш — предупреждавам го аз.
— Не и ако ти го разсейваш както трябва. Къде ходихте миналия път? — пита той.
— Просто отплавахме от брега за около час. Той на няколко пъти проверява дали пътят ни е свободен, но не мисля, че имаше определена дестинация предвид — отвръщам аз.
— Значи, ако се кача на лека лодка и следвам вятъра, не би трябвало да се затрудня да ви открия в морето.
Той няма да се остави да бъде разубеден, а и ако е наблизо, ще се чувствам в по-голяма безопасност. А също така ще ми напомни какво е заложено на карта в случай, че аз отново се отдам на момента със Сьорен. Вече се случи веднъж, макар да не мога да си представя отново да е възможно. Не и сега, когато знам за берсеркерите. Не и сега, когато знам какъв човек в действителност е той.
— Трябва да тръгнеш още сега, за да ни изпревариш. А и по този начин е доста по-вероятно да не те забележи. Корабът, на който той ме заведе преди, беше закотвен на брега, на изток от пристанището. Там, където е плажът.