— Трябва да си уговорим сигнал — предлага той. — В случай, че имаш нужда от мен.
— Ако имам нужда от теб, ще крещя. Това трябва да ти е достатъчен сигнал — отвръщам му аз. — А сега тръгвайте всички.
Чувам как Артемизия и Херон се измъкват от техните ъглови помещения, но Блейз не помръдва.
— Блейз… — повиквам го аз.
— Ще тръгна, не се притеснявай! — уверява ме той. — Но просто… ние може би никога повече няма да се завърнем тук, Тео. А това е нашият дом.
Думите му се обръщат в гърдите ми.
— Това е клетка, изцапана с кръвта на прекалено много хора, които сме обичали. От дълго време вече не ни е дом.
— И все пак — продължава той, а гласът му е дрезгав. — Тук сме направили първите си стъпки. Казали сме първите си думи. Това е било последното място, на което сме били наистина щастливи.
Преглъщам сълзите си, които са готови да се търкулнат.
— Това са само стени, Блейз. Покриви и подове. Да, дворецът е пълен със спомени, но те са само спомени. Когато си върнем обратно страната, ние ще го направим такъв, какъвто беше преди. А ние ще си я върнем обратно. Обещавам ти го!
Той застива в мълчание за миг.
— Пази се — казва ми той. — И не прави нищо глупаво. Ще се видим скоро, Ваше Височество.
Едва след като си тръгва, осъзнавам, че той никога досега не ме е наричал така. С него аз винаги съм била само Тео, но може би Тео — както и Тора — няма да съществува още много дълго. Скоро, единственото, което ще остане от мен, ще бъде кралица Теодосия и колкото и да ми се иска да бъда кралица, не мога да не оплача загубата на другите ми лица.
Ударът по вратата ме изненадва. Единственият човек, когото очаквам, е Сьорен, а все още е твърде рано — и прекалено конвенционално от негова страна да влезе така. Оставям настрана книгата с елкортийски истории, но още преди да мога да стана от леглото, за да отговоря, вратата се отваря и вътре нахълтва Крес. Розовата й копринена рокля заблестява.
Когато ме вижда, тя се спира на място, а широките й сиви очи намират моите. Макар вероятно да е все още замаяна от обяда си със Сьорен, изражението й е мрачно. Тя държи всички лостове в ръцете си, но по някаква причина изглежда уплашена от мен.
— Аз… — започва тя, като отмества очи от мен. После сключва ръце пред себе си и започва да ги кърши. — Чух за случилото се. За… — Тя не може да изрече думите, но усещам, че има предвид моето наказание.
Значи вината я е довела тук. Това не би трябвало да ме смекчи, не би трябвало да накара сърцето ми да се свие в гърдите ми. Но го прави. Опитвам се да се сетя за нещата, които тя ми наговори вчера, за студенината в гласа й, за откритата заплаха, която тя представлява дори сега. Момичето, което постави амбициите си над живота ми. Това не е приятелка, казвам си аз, но начинът, по който ме гледа — засрамена и загрижена, — може да ме принуди да забравя всичко, което вече знам, че е вярно.
Би трябвало да я помоля да си тръгне, да й дам някакво извинение — не се чувствам добре, искам да спя, имам прекалено силни болки. Тя ще ме разбере. Бих могла да й кажа, че ще я видя утре, ще предложа някакъв план, който така и няма да се сбъдне. Защото присъствието й тук — на сестрата ми по сърце — ще ме накара да се разколебая.
— Ела! — казвам й аз и се отмествам в единия край на леглото, така че да й направя място да легне до мен.
Усмивката й е блажена, докато го прави, и вдига книгата с елкортийски истории.
Усмивката й ще ми липсва. Тази мисъл се усеща като камшика на тейна — болка, която отеква в костите ми.
— Добра е — казвам й аз, като кимвам към книгата.
— Стигнали до „Войната на рибаря“? — пита тя с нетърпение, прелиствайки страниците, докато не намира точната глава.
Минала съм я, но я оставям да ми почете. Гласът й е нежен и мелодичен, докато разказва за селяните и рибарите, които преди петстотин години се надигнали срещу елкортийското кралско семейство. Това не била битка, която имали правото да спечелят. Те били неопитни и по-малобройни, но не минало много време и селяни от цялата страна започнали да се присъединяват към каузата, отвратени от съществуващия корумпиран режим. Рибарите от своя страна добре познавали околните морета и общите усилия на всички довели до екзекутирането на цялото кралско семейство и отнемането от благородниците на техните титли и богатства, които впоследствие преразпределили помежду си.
Историята е всъщност приказка, но истинската й поука е в края. Настоящият крал на Елкорт, появил се след няколко поколения от своя предшественик рибаря, е точно толкова ужасен, колкото и онзи, срещу когото страната се разбунтувала първоначално.