Когато поеха напред, токът на Теса се закачи за някакво камъче под живия плет. Тя залитна, но макар че моментално си възвърна равновесието, Уил погледна назад и се намръщи.
— Теса… — Някога я наричаше Тес, ала тези времена бяха отминали. — Не би трябвало да идваш с нас. Не си подготвена. Поне изчакай в каретата.
— Няма! — възпротиви се тя.
Уил се обърна към Джем, който се мъчеше да потисне усмивката си.
— Теса е твоята годеница. Накарай я да се вразуми.
Джем, стиснал своя бастун-меч в ръка, се приближи до нея.
— Теса, би ли го направила за мен, ако те помоля?
— Мислиш, че не съм в състояние да се бия. — Теса се поотдръпна и отвърна решително на погледа му. — Защото съм момиче.
— Мисля, че не си в състояние да се биеш, защото си облечена в булчинска рокля — поправи я Джем. — Честно казано, не мисля, че и Уил би могъл да се бие в нея.
— Навярно не бих могъл — подхвърли Уил, който имаше остър слух като на прилеп. — Но от мен би излязла една наистина сияйна булка.
Сесили вдигна ръка и посочи нещо в далечината.
— Какво е това?
Четиримата се завъртяха като един и видяха, че някой тича към тях. Слънцето грееше право в очите им и за миг, докато свикне със светлината, Теса виждаше само едно размазано петно. То обаче бързо прие очертанията на бягащо момиче. Беше без шапка и светлокестенявата му коса се развяваше зад него. Беше високо и слабичко, облечено в ярка цикламена рокля, която някога вероятно е била елегантна, но сега бе разкъсана и изцапана с кръв. Без да престава да пищи, момичето връхлетя върху малката им групичка и се хвърли в ръцете на Уил.
Той политна назад и едва не изпусна оръжието си.
— Татяна…
Теса не беше съвсем сигурна дали Уил я бутна лекичко или пък тя се отдръпна, но така или иначе, Татяна се отмести мъничко и бъдещата булка за първи път можа да види лицето й. Тя беше слабичко, ъгловато момиче, което имаше жълтеникаво-червената коса на Гидеон и зелените очи на Гейбриъл. Би била хубава, ако лицето й нямаше някак неодобрителен вид. Въпреки че беше обляна в сълзи и останала без дъх, у нея имаше нещо театрално, сякаш прекрасно си даваше сметка, че погледите на всички — и най-вече този на Уил — са приковани в нея.
— Огромно чудовище — изхлипа тя. — Изчадие… то… то издърпа скъпия Рупърт от каретата и го завлече нанякъде!
Уил я поотдръпна още мъничко от себе си.
— Какво искаш да кажеш, че го е завлякло нанякъде?
Татяна посочи с ръка.
— Н-натам — проплака тя. — Замъкна го в италианската градина. В началото Рупърт успя да се изплъзне от пастта му, но то го погна из пътеките и колкото и да пищях, не го п-пусна!
И тя отново избухна в сълзи.
— Пищяла си — повтори Уил. — Само това ли направи?
— Пищях много. — В гласа на Татяна прозвучаха засегнати нотки. Тя напълно се отдръпна от Уил и прикова зелените си очи в него. — Виждам, че си все така безчувствен, както винаги. — Погледът й се прехвърли върху останалите трима. — Господин Карстерс — поздрави го сдържано, сякаш бяха на градинско парти. Очите й се присвиха, когато се спряха на Сесили. — А вие…
— О, в името на Ангела! — Уил мина покрай нея.
Джем се усмихна на Теса и го последва.
— Вие не може да сте друга, освен сестрата на Уил — каза Татяна на Сесили, докато момчетата се отдалечаваха. На Теса тя подчертано не обръщаше внимание.
Сесили я зяпна, сякаш не вярваше на очите си.
— Да, аз съм сестра му, макар че не виждам какво значение има това. Теса, идваш ли?
— Да — отвърна Теса и се присъедини към нея.
Независимо какво мислеше Уил (пък и Джем), тя не можеше просто да си седи и да ги гледа как се хвърлят в лапите на опасността и да не иска да бъде до тях. Миг по-късно чу неохотните стъпки на Татяна зад себе си.
И ето че вече се отдалечаваха от къщата и вървяха към официалната градина, полускрита зад високия жив плет. В далечината слънчевите лъчи се отразяваха от парник с купол на покрива. Беше хубав есенен ден — подухваше свеж ветрец, а във въздуха се носеше мирис на листа. Нещо изшумоля и Теса погледна към къщата зад тях. Бялата й фасада се издигаше нависоко, нарушавана единствено от сводовете на балконите.
— Уил — прошепна тя, когато той вдигна ръце и раздели сплетените й зад шията му ръце. Смъкна ръкавиците й и те, подобно на маската й и фуркетите, полетяха към каменния под. После свали маската си, хвърли я настрани и прокара ръце през влажната си черна коса, отмахвайки я от челото си. Долните ръбове на маската бяха оставили около скулите му белези като резки, но когато тя протегна ръце да ги докосне, той нежно взе ръцете й и ги върна обратно.