— Мога да мина първа. — Девойката изобщо не изглеждаше благодарна за подкрепата на Гейбриъл. — Не виждам причина…
— Хенри! — Беше Шарлот, появила се на стълбището. Зад нея идваха прислужниците на Института, и тримата — в бойно облекло. Бриджет изглеждаше така, сякаш бе излязла на сутрешна разходка, Сирил имаше сериозен и решителен вид, а Софи носеше голяма кожена торба.
Зад тях имаше още трима души. Високи мъже, които се движеха с особена плъзгаща се походка и носеха одежди с цвят на пергамент.
Мълчаливи братя.
За разлика от всички Мълчаливи братя, които Гейбриъл беше виждал някога обаче, тези бяха въоръжени. Около кръста си, над робите бяха препасали колани с оръжия, от които висяха дълги, извити остриета с дръжки от искрящ адамас — същия материал, от който се изработваха стилитата и серафимските ками.
Хенри премести поглед, първо — озадачен, а после — гузен, от Портала към Братята. Лицето му, осеяно с бледи лунички, пребледня.
— Брат Енох — започна той, — аз…
— Успокой се — гласът на Мълчаливия брат отекна в умовете им. — Не сме дошли, за да те предупредим, че си нарушил Закона, Хенри Брануел. Тук сме, за да се бием заедно с вас.
— Да се биете заедно с нас? — Гидеон изглеждаше изумен. — Но Мълчаливите братя не… искам да кажа, те не са воини…
— Това не е вярно. Някога бяхме ловци на сенки и си оставаме такива, дори и след промяната, превърнала ни в Братя. Орденът ни беше основан от самия Джонатан, ловеца на сенки, и макар животът ни да е посветен на знанието, можем да умрем в битка, стига да изберем така.
Шарлот грееше.
— Научили са за съобщението ми — каза тя. — И дойдоха. Брат Енох, брат Мика и брат Закарая.
Двамата Братя зад Енох кимнаха безмълвно. Гейбриъл потисна тръпката, пробягала по тялото му. Мълчаливите братя винаги му се бяха стрували зловещи, макар да знаеше, че са съществена част от живота на ловците на сенки.
— Освен това брат Енох ми обясни защо никой друг не е дошъл — продължи Шарлот и усмивката й помръкна. — Консул Уейланд е свикал заседание на Съвета тази сутрин, без обаче да ни уведоми. Всички ловци на сенки са били задължени да присъстват по Закон.
Хенри изпусна шумно дъха си през стиснати зъби.
— Ама че ку… Ама че лош човек — поправи се той навреме, като хвърли бърз поглед на Сесили, която извъртя очи. — За какво е заседанието?
— За замяната ни начело на Института — отвърна Шарлот. — Той все още вярва, че Мортмейн ще нападне Лондон и че мястото се нуждае от силен предводител, който да удържи атаката на армията от същества с часовников механизъм.
— Госпожо Брануел! — Софи, която тъкмо подаваше торбата на Магнус, едва не я изпусна. — Не могат да го направят!
— О, могат и още как. — Шарлот огледа лицата им едно по едно и вирна брадичка. В този момент, въпреки че бе толкова дребничка, Гейбриъл си помисли, че изглежда по-висока от консула. — Всички знаехме, че това ще се случи. То няма значение. Ние сме ловци на сенки и имаме дълг един към друг и към онова, което смятаме за правилно. Вярваме на Уил и в способностите му. Вярата ни доведе дотук, тя ще ни отведе и малко по-напред. Ангелът бди над нас и ние ще надделеем.
Никой не каза нищо. Гейбриъл огледа лицата на останалите — те до едно бяха решителни и дори Магнус му се стори, ако не трогнат или убеден, поне замислен и изпълнен с уважение.
— Госпожо Брануел — заяви той най-сетне. — Ако консул Уейланд не ви смята за достоен предводител, значи е глупак.
Шарлот му кимна лекичко.
— Благодаря ти. Ала не бива да губим повече време… трябва да тръгваме и то възможно най-бързо, защото задачата, която ни предстои, няма да ни чака.
Хенри погледа жена си в продължение на един дълъг миг, а после се обърна към Сесили.
— Готова ли си?
Сестрата на Уил кимна и се приближи до Портала. Светлината му хвърляше сенки с очертанията на непознати руни върху дребничкото й, решително лице.
— Извикай образа в съзнанието си — каза Магнус. — Напълно ясно си представи, че гледаш от върха на Кадер Идрис.
Сесили сви ръце в юмруци до тялото си и докато се взираше напред, Порталът се раздвижи, руните се развълнуваха и промениха. Мракът в оформения от тях свод изсветля и изведнъж Гейбриъл вече не се взираше в сянка, а в пейзаж, който сякаш беше нарисуван в Портала — зелената извивка на планински връх, езеро — синьо и дълбоко като небето.
Сесили ахна… а после, без никой да й е казал, пристъпи напред и изчезна през свода. Беше все едно някой изтри рисунка. Първо дланите й изчезнаха в Портала, после протегнатите й ръце и накрая — тялото й.