И ето че нея я нямаше.
Шарлот изписка.
— Хенри!
Ушите на Гейбриъл забръмчаха. Чуваше как Хенри успокоява съпругата си, като й казва, че Порталът действа именно така и че не се е случило нищо лошо, ала звукът беше като песен, полудочута от съседна стая, думите — ритъм без смисъл. Единственото, което Гейбриъл осъзнаваше, бе, че Сесили, по-храбра от всички тях, бе прекрачила през неизвестната врата и сега я нямаше. А той не можеше да я остави да отиде сама.
Пристъпи напред. Брат му го извика, но той не му обърна внимание, подмина го, достигна Портала и прекрачи през него.
В продължение на един миг имаше единствено мрак, а после от тъмнината сякаш се протегна огромна ръка и го издърпа в завихрен, мастиленочерен водовъртеж.
Голямата заседателна зала беше пълна с хора, които говореха на висок глас.
Върху подиума в средата на помещението стоеше консул Уейланд, загледан с яростно нетърпение в шумната тълпа. Тъмните му очи обхождаха ловците на сенки, събрани пред него: Джордж Пенхалоу си крещеше със Сора Кайду от Института в Токио; с тънкия си пръст Виджей Малхотра мушкаше в гърдите Джафет Пангборн, който напоследък рядко напускаше имението си в провинцията на Идрис и който беше почервенял като домат от унижението на всичко това. Двама от рода Блекуел бяха приклещили в един ъгъл Амалия Моргенстърн, която им се сопваше на немски. Алойзиъс Старкуедър, с изкривено от годините тяло и облечен изцяло в черно, стоеше до една от дървените пейки, взирайки се към подиума с пронизващи старчески очи.
Застанал до консул Уейланд, инквизиторът удари по пода с дървения си жезъл толкова силно, че едва не строши дъските.
— ДОСТАТЪЧНО! — изрева той. — Всички да млъкнат. Веднага. СЯДАЙТЕ.
Вълна като електрически удар пробяга през стаята и за очевидна изненада на консула, всички седнаха. Не тихо, но все пак седнаха… или поне онези, които имаха места. Залата беше препълнена, рядко се случваше толкова много ловци на сенки да присъстват на едно заседание. Имаше представители на всички Институти — Ню Йорк, Банкок, Женева, Бомбай, Киото, Буенос Айрес. Отсъстваха единствено лондонските ловци на сенки — Шарлот Брануел и нейните съучастници.
Алойзиъс Старкуедър остана прав. Раздърпаното му тъмно наметало плющеше около него като гарванови крила.
— Къде е Шарлот Брануел? — настоя да узнае той. — От съобщението, което получих, ставаше ясно, че тя ще бъде тук, за да обясни съдържанието на писмото си до Съвета.
— Аз ще обясня съдържанието на нейното писмо — каза консулът през стиснати зъби.
— Би било за предпочитане да го чуем от самата нея — обади се Малхотра, местейки пронизващите си тъмни очи между консула и инквизитора. Инквизитор Уитлоу имаше изтощен вид, сякаш напоследък страдаше от безсъние — ъгълчетата на устните му бяха напрегнати.
— Шарлот Брануел пресилва нещата — заяви консулът. — Поемам пълна отговорност за това, че я поставих начело на Института в Лондон. Не биваше да го правя. Тя беше освободена от позицията си.
— Имах случай да се срещна с госпожа Брануел и да разговарям с нея — каза Старкуедър със силния си йоркширски акцент. — Не ми се стори като някой, който е склонен да пресилва.
С вид, сякаш си беше припомнил защо бе толкова доволен, че Старкуедър бе престанал да посещава заседанията на Съвета, консулът процеди:
— Тя е в деликатно състояние и вярвам, че… че това я е направило… неуравновесена.
Шумен говор и объркване последваха след думите му. Присвил очи, инквизиторът хвърли на Уейланд отвратен поглед. В отговор консулът го изгледа сърдито. Явно бе, че двамата мъже се бяха карали — консулът беше зачервен от гняв и в очите, които впи в инквизитора, се четеше усещането, че е бил предаден. Очевидно бе, че Уитлоу не е съгласен с думите му.
Една жена се изправи от претъпканите пейки. Имаше бяла коса, вдигната високо на главата, и властно държание. Консулът придоби вид, сякаш му идеше да изстене. Калида Феърчайлд. Лелята на Шарлот Брануел.
— Ако намеквате — каза тя с леден тон, — че племенницата ми взема истерични и неразумни решения, защото в утробата й расте дете от новото поколение ловци на сенки, консул Уейланд, съветвам ви да си вземете думите обратно.
Консулът изскърца със зъби.
— Няма никакво доказателство, че твърденията на Шарлот Брануел относно местонахождението на Мортмейн в Уелс съдържат и зрънце истина. Всичко тръгва от думите на Уил Херондейл, който е само момче, при това — крайно безотговорно момче. Всички доказателства, включително и дневниците на Бенедикт Лайтууд, говорят за нападение над Лондон и именно там трябва да съсредоточим силите си.