Из стаята се разнесе жужене, а думите „нападение над Лондон“ се повтаряха отново и отново. Амалия Моргенстърн си вееше с дантелена кърпичка, а Лилиан Хайсмит, видимо доволна, докосваше дръжката на камата, стърчаща от китката на ръкавицата й.
— Доказателства! — сопна се Калида. — Думата на племенницата ми е доказателство…
Последва ново шумолене и една млада жена с яркозелена рокля и предизвикателно изражение се изправи на крака. Последният път, когато консулът я беше видял, тя ридаеше в същата тази заседателна зала и настояваше за справедливост. Татяна Блекторн, по баща Лайтууд.
— Консулът е прав за Шарлот Брануел! — възкликна тя. — Тя и Уилям Херондейл са причината съпругът ми да е мъртъв!
— Нима? — От гласа на инквизитор Уитлоу буквално капеше сарказъм. — Кой точно уби съпруга ви? Уил?
Разнесе се изумен шепот. Татяна изглеждаше бясна.
— Баща ми не беше виновен…
— Напротив — прекъсна я инквизиторът. — Не искахме да го правим обществено достояние, госпожо Блекторн, ала вие не ми оставяте избор. Смъртта на съпруга ви беше разследвана и се установи, че вината наистина е била на баща ви, при това — много сериозна вина. Ако не бяха действията на братята ви — както и тези на Уил Херондейл, Шарлот Брануел и останалите от Института в Лондон — името Лайтууд щеше да бъде изличено от регистрите на ловците на сенки, а вие щяхте да прекарате остатъка от живота си като мундан без никакви приятели.
Татяна почервеня като цвекло и стисна юмруци.
— Уилям Херондейл ме… ме засипа с неописуеми обиди, които никога не би трябвало да бъдат изричани пред една дама…
— Не виждам какво общо има това с въпроса, който обсъждаме в момента — заяви инквизиторът. — Човек може да бъде груб в личния си живот и едновременно с това да е прав по други, по-значими въпроси.
— Вие отнехте къщата ни! — изкрещя Татяна. — Принудена съм да завися от щедростта на семейството на съпруга ми, като някоя умираща от глад просякиня…
Очите на инквизитора блеснаха като скъпоценните камъни върху пръстените му.
— Домът ви беше конфискуван, госпожо Блекторн, не откраднат. Претърсихме имението Лайтууд — продължи той, повишавайки глас, — и то се оказа пълно с доказателства за връзките на баща ви с Мортмейн — дневници, в които се говореше за низки, скверни и неописуеми деяния. Консулът ги спомена като доказателство, че ще бъде извършено нападение над Лондон, ала в седмиците преди смъртта си Бенедикт Лайтууд е бил полудял от демонската шарка. А дори и да е бил с всичкия си, Мортмейн едва ли би му доверил истинските си планове.
Придобил почти отчаян вид, консул Уейланд го прекъсна:
— Въпросът за Бенедикт Лайтууд е приключен… а и няма връзка със сегашния случай. Събрали сме се, за да обсъждаме Мортмейн и Института! Първо, тъй като Шарлот Брануел беше освободена от поста си, а ситуацията, пред която сме изправени, е съсредоточена основно в Лондон, ще се нуждаем от нов водач на лондонския Анклав. Имате думата за предложения. Някой иска ли да се кандидатира?
Разнесе се шумолене и шепот. Джордж Пенхалоу тъкмо се изправяше, когато инквизиторът избухна яростно:
— Това е нелепо, Джосая. Все още нямаме никакво доказателство, че Мортмейн не е именно там, където Шарлот твърди. Дори не сме обсъдили дали ще й изпратим подкрепления…
— Да й изпратим подкрепления? Какво искаш да кажеш с това да й изпратим подкрепления?
Инквизиторът махна с ръка към претъпканата зала.
— Тя не е тук. Къде, според теб, са обитателите на Института в Лондон? Отишли са да търсят Магистъра в Кадер Идрис. И въпреки това, вместо да решим дали да им се притечем на помощ, ние сме събрали Съвета, за да обсъждаме кой ще заеме мястото на Шарлот?
Сега вече консулът не издържа.
— Няма да има никаква помощ! — изрева той. — Никога няма да има помощ за онези, които…
Ала Съветът така и не разбра кому беше писано да не получи помощ, тъй като в този миг във въздуха изсвистя стоманено острие и отсече главата на консула с един удар.
Кръв оплиска инквизитора, който отскочи назад и посегна към жезъла си. Консулът рухна на пода, посечен на две — тялото му се свлече на обления с кръв под, а главата му се търкулна като топка за боулинг. Там, където бе стоял той допреди малко, сега имаше автоматон — тънък като скелет и облечен в раздърпана червена униформа. Със зловеща усмивка на череп, механичното създание издърпа окървавеното си острие и огледа смълчаната, потресена тълпа от ловци на сенки.