В мига, в който вратата се затвори зад гърба му, Теса се озова в прегръдките на Уил, обвила ръце около шията му.
— О, в името на Ангела! Ама че унизително.
Младият мъж зарови ръце в косата й и започна да я целува — по клепачите, бузите и устните — бързо, ала страстно и съсредоточено, сякаш на света нямаше нищо по-важно от това.
— Чуй се само — подкачи я той. — Каза „в името на Ангела“. Досущ като ловец на сенки. — Целуна ъгълчето на устните й. — Обичам те! Господи, обичам те! Толкова дълго чаках да го кажа.
Теса обви ръце около кръста му, задържайки го до тялото си, материята на бойното му облекло беше корава под пръстите й.
— Уил — колебливо каза тя, — не… не съжаляваш ли?
— Да съжалявам? — Той я погледна изумено. — Nage ddim42… трябва да си луда, ако си мислиш, че съжалявам, Тес. — Младежът я погали по бузата с длан. — Толкова много още искам да ти кажа…
— Не може да бъде — Подразни го девойката. — Уил Херондейл да иска да каже още нещо.
Уил не обърна внимание на закачката й.
— Но сега не е моментът… не и когато Мортмейн най-вероятно ни диша във врата, а Магнус е пред вратата. Сега е време да приключим с това. Ала когато това приключи, Тес, ще ти кажа всичко, което съм искал да ти кажа някога. А засега… — Младият мъж я целуна по слепоочието и я пусна, след което очите му обходиха лицето й изпитателно. — Засега искам да ми повярваш, че те обичам. Това е всичко.
— Аз вярвам на всяка твоя дума — усмихна се Теса и ръцете й се плъзнаха от кръста му по колана с оръжията. Пръстите й се сключиха около дръжката на една кама и тя я издърпа, усмихвайки му се, когато той сведе изненадан поглед към нея. Целуна го по бузата и направи крачка назад. — В края на краищата, не ме лъжеше за татуировката на уелския дракон, нали?
Стаята напомняше на Сесили за вътрешността на катедралата „Сейнт Пол“, където Уил я бе завел веднъж, в един от по-малко свадливите си дни, след като тя бе пристигнала в Лондон. Катедралата беше най-великолепната сграда, която бе разглеждала отвътре през живота си. Бяха изпитали ехото на гласовете си в „Галерията на шепота“ и бяха прочели посвещението, написано от Кристофър Рен43: „Si monumentum requiris, circumspice.“ „Ако търсите неговия паметник, огледайте се наоколо.“
Уил й беше обяснил какво означават думите — Рен предпочитал да бъде увековечен от произведенията на ръцете си, а не с надгробна плоча. Цялата катедрала беше монумент на умението му… така, както лабиринтът под планината и особено тази стая, бяха паметник на уменията на Мортмейн.
И тук таванът беше сводест, само че нямаше прозорци, просто издигаща се нагоре ниша в камъка. Горната част на свода беше опасана от балкон, върху който имаше подиум, където човек вероятно можеше да се качи и да погледне към гладкия каменен под, ширнал се под него.
И върху тази стена беше написано нещо. Четири изречения, гравирани в камъка с блещукащ кварц:
Върху каменния под, подредени в редици, имаше стотици автоматони. Облечени в най-различни военни униформи, те бяха съвършено неподвижни, очите им бяха затворени. Оловни войници, помисли си Сесили, уголемени до човешки размери. Адските устройства. Най-великото изобретение на Мортмейн — неудържима, безмилостна армия, която да избие ловците на сенки.
Софи първа бе открила тази стая. Беше изпищяла и останалите се бяха втурнали, за да видят какво има. Бяха я заварили да стои разтреперана насред купищата неподвижни същества с часовников механизъм. Едно от тях лежеше пред нея — беше отсякла краката му с един замах на оръжието си и то беше рухнало като марионетка, чиито конци някой беше прерязал. Другите не бяха помръднали, нито се бяха събудили, въпреки участта на своя събрат, което беше насърчило ловците на сенки да пристъпят между тях.
Коленичил до безжизнената обвивка на един от все така неподвижните автоматони, Хенри беше срязал униформата му, отворил бе металните му гърди и сега разглеждаше какво има вътре. Мълчаливите братя, Шарлот, Софи и Бриджет стояха около него. Гидеон и Гейбриъл също се бяха върнали, без да открият нищо. Единствено Магнус и Сирил все още ги нямаше. Сесили не можеше да потисне нарастващата си тревога — не заради присъствието на автоматоните, а заради отсъствието на брат й. Досега никой не го беше намерил. Ами ако не го намираха, защото не беше тук? На глас обаче не каза нищо. Беше си обещала, че като ловец на сенки няма да се паникьосва, нито да пищи, каквото и да се случи.