— Шарлот — повтори Сесили, — не можем да спечелим тази битка. Трябва да се оттеглим.
— Не мога да преместя Хенри!
— Шарлот… вече не можем да му помогнем.
— Не, не е вярно — отчаяно каза жената. — Все още усещам пулса му.
Сесили протегна ръка.
— Шарлот…
— Не съм луда! Той е жив! Жив е и аз няма да го оставя!
— Шарлот, бебето — напомни й Сесили. — Хенри би искал да се спасите.
Нещо проблесна в очите на предводителката на ловците на сенки… и тя още по-здраво стисна тялото на съпруга си.
— Не можем да си тръгнем без Хенри — заяви тя. — Не можем да отворим Портала. Хванати сме като в капан в тази планина.
Сесили ахна тихичко. Не се беше сетила за това. Ритъмът на сърцето й изпрати рязко съобщение по вените й: „Ще умрем. Всички ще умрем“. Защо беше избрала това? Господи, какво беше направила? Вдигна глава и с крайчеца на окото си зърна познатото проблясване на синьо и черно… Уил? Синьото й напомни за нещо… за искри, издигащи се над пушека…
— Бриджет — каза тя. — Доведи Магнус.
Девойката поклати глава.
— Оставя ли ви, след пет минути ще сте мъртви — заяви тя и сякаш за да илюстрира думите си, стовари оръжието си върху един връхлитащ автоматон, сякаш цепеше подпалки. Създанието падна на две страни, посечено през средата.
— Не разбираш — настоя Сесили. — Нуждаем се от Магнус…
— Ето ме.
И той наистина беше тук, появил се над момичето толкова внезапно и безшумно, че тя едва успя да потисне един писък. Над яката му се бе проточила дълга резка, не дълбока, но кървава. Очевидно кръвта на магьосниците бе също така червена, както и тази на хората. Погледът му попадна върху Хенри и по лицето му пробяга ужасна, бездънна скръб. Това бе изражението на човек, който бе виждал смъртта стотици пъти, който бе понесъл неизброими загуби и комуто сега предстоеше да понесе още една.
— Господи, той беше добър човек.
— Не — заяви Шарлот. — Казвам ви, че усетих пулса му… не говорете за него сякаш вече е мъртъв…
Магнус коленичи и протегна ръка, за да докосне клепачите на Хенри. Сесили се почуди дали възнамерява да каже „ave atque vale“, задължителните думи за сбогом на ловците на сенки, но той отдръпна ръка и присви очи. Миг по-късно беше сложил пръсти върху врата на Хенри. Промърмори нещо на език, който момичето не разбираше и като се приближи още малко, улови брадичката на Хенри в длан.
— Слабо — рече той, по-скоро на себе си, — макар и бавно, сърцето му наистина бие.
Шарлот си пое накъсано дъх.
— Казах ви.
Магьосникът я погледна.
— Така е. Съжалявам, че не обърнах внимание на думите ти. — Очите му отново се спуснаха към Хенри. — А сега всички да замълчат.
Той вдигна ръката, която не бе притисната до гърлото на Хенри, и щракна с пръсти. Начаса въздухът около тях стана плътен и разкривен като старо стъкло. Над главите им се появи купол и обгърна Хенри, Шарлот, Сесили и Магнус в блещукащ пашкул от тишина. През него Сесили все още можеше да види стаята наоколо, биещите се автоматони, Бриджет, която сееше смърт наляво и надясно със своя меч, целия изцапан с черната течност. Вътре цареше тишина.
Тя погледна към Магнус.
— Направихте защитна стена.
— Точно така. — Вниманието му беше върху Хенри. — Много добре.
— Не можехте ли да издигнете такава около всички ни, така че да сме предпазени?
Той поклати глава.
— Магията изисква енергия, малка моя. Мога да задържа една такава защита за съвсем кратко, а когато тя се разпадне, те ще ни нападнат.
Приведе се напред, мълвейки нещо. От върховете на пръстите му изскочиха сини искри, които като че ли потънаха в кожата на Хенри, запалвайки огън във вените му — сякаш Магнус бе поднесъл клечка кибрит към пътечка от барут, която тръгваше от дланите на Хенри и продължаваше нагоре по ръцете, шията и лицето му. Шарлот, която продължаваше да го държи, ахна ликуващо, когато мощен спазъм разтърси тялото на съпруга й и главата му подскочи.
Очите на Хенри се отвориха. Бяха обагрени със същия син огън, който гореше във вените му.
— Аз… — Гласът му беше хриплив. — Какво стана?
Шарлот избухна в сълзи.
— Хенри! О, скъпият ми Хенри!
Тя се вкопчи в него и започна да го целува трескаво, а той зарови пръсти в косата й и я задържа така. Магнус и Сесили извърнаха поглед.
Когато Шарлот най-сетне го пусна, макар и все още да милваше косата му и да му шепнеше тихичко, той се опита да седне… и рухна безсилно на пода. Погледна към магьосника, който извърна очи, клепачите му бяха натежали от изтощение и още нещо. Нещо, което накара сърцето на Сесили да се свие.