— Хенри — каза Шарлот уплашено. — Много ли те боли? Можеш ли да се изправиш?
— Почти не ме боли. Но не мога да стана. Изобщо не си усещам краката.
Магнус все още се взираше в пода.
— Съжалявам — каза той. — Има неща, които магията не може да направи; наранявания, срещу които дори тя е безсилна.
Мъчително бе да се види изражението на Шарлот.
— Хенри…
— Все още мога да направя Портал — прекъсна я той. От ъгълчето на устните му се стече струйка кръв и той я избърса с ръкава си. — Можем да избягаме от това място. Трябва да го направим. — Опита да се обърне и цветът се отцеди от лицето му, което се разкриви в болезнена гримаса. — Какво става?
— Превъзхождат ни числено — отвърна Сесили. — Всички се бият за живота си…
— За живота си, но не и за да победят? — попита Хенри.
Магнус поклати глава.
— Не можем да победим. Безнадеждно е. Твърде много са.
— А Теса и Уил?
— Уил я намери — отговори Сесили. — Те са тук, в тази стая.
Хенри затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново ги отвори. Синият им оттенък вече бе започнал да избледнява.
— Значи трябва да направим Портал. Но първо трябва да привлечем вниманието на останалите… да ги отделим от автоматоните, така че да не бъдем всмукани обратно в Института заедно с тях. Последното, от което се нуждаем, е някое от тези Адски устройства да се озове в Лондон. — Той погледна към Магнус. — Бръкни в джоба на палтото ми.
Магьосникът го стори и Сесили забеляза, че ръката му трепери лекичко. Очевидно усилието да поддържа защитната стена започваше да си казва думата.
Когато извади ръка от джоба на Хенри, той държеше малка златна кутийка, по която не се виждаше какъвто и да било механизъм за отваряне.
Думите на Хенри излизаха с усилие:
— Сесили… вземи я, моля те. Вземи я и я хвърли. Колкото можеш по-силно.
Магнус подаде кутийката на девойката с разтреперани пръсти. Предметът беше топъл върху дланта й, макар тя да не бе сигурна дали това бе, защото вътре имаше нещо, излъчващо топлина, или просто защото досега бе стоял в джоба на Хенри.
Тя погледна към Магнус. Лицето му беше изопнато.
— Свалям стената. Хвърляй, Сесили.
Той вдигна ръце и от тях изскочиха искри. Стената заблещука за миг, а после изчезна. Момичето замахна и хвърли кутията.
В продължение на един момент не се случи нищо, а след това се разнесе тъпа имплозия… затихващ, насочен навътре звук, сякаш огромна отводнителна тръба всмукваше всичко в стаята. Ушите на Сесили изпукаха и тя падна на земята, стиснала главата си в ръце. Магнус също беше коленичил, малката им групичка се сгуши заедно, докато през стаята сякаш премина мощен вятър.
Неговият рев се смеси със скърцането и трошенето на метал, когато механичните създания започнаха да се препъват и залитат. Девойката видя как Гейбриъл отскочи настрани, за да избегне един автоматон, който падна в краката му, разтърсван от конвулсии, размахал ръце и крака, сякаш беше получил пристъп. Очите на Сесили се стрелнаха към Уил и Мълчаливия брат, заедно с когото той се биеше и чиято качулка беше паднала назад. Дори насред всичко, което се случваше, момичето усети как по тялото й пробягва тръпка на изумление. Брат Закарая беше… Джем. Като всички останали и тя знаеше, че Мълчаливите братя бяха взели Джем със себе си в Града на тишината, за да стане един от тях, ако това не го убиеше, но не предполагаше, че ще бъде достатъчно добре, за да е тук сега, да се бие рамо до рамо с брат й, както някога, и че ще има силата…
В този миг се разнесе трясък и едно от чудовищата с часовников механизъм рухна на земята между Уил и Джем, принуждавайки ги да отскочат един от друг. Въздухът миришеше точно като пред буря.
— Хенри… — Косата на Шарлот се развяваше около лицето й.
Чертите на съпруга й бяха изопнати от болка.
— То е… нещо като Пиксис. Предназначението му е да отдели душите на демоните от телата им. Преди смъртта. Не съм имал време да… го усъвършенствам. Но ми се стори, че си струва да опитам.
Магнус се изправи на крака със залитане и гласът му се извиси над трясъка на метал и демоничните писъци.
— Елате тук! Всички! Съберете се, ловци на сенки!
Бриджет остана на мястото си, все още вкопчена в битка с два автоматона, чиито движения бяха станали насечени и некоординирани, ала останалите се затичаха към тях — Уил, Джем, Гейбриъл… а Теса, къде беше Теса? Сесили видя, че Уил си даде сметка за отсъствието й в същия миг, в който и тя. Брат й се обърна, стиснал Джем над лакътя, и сините му очи обходиха стаята. Сесили видя как устните му оформиха думата „Теса“, макар да не можеше да ги чуе над усилващия се вой на вятъра, скърцането на метал…