— Достатъчно!
Лъч сребърна светлина се стрелна като мълния от купола над тях и изригна в стаята като искрите от фойерверки. Вятърът утихна изведнъж, оставяйки след себе си оглушителна тишина.
Сесили вдигна очи. На балкона, опасващ стената под купола, стоеше мъж, облечен в елегантен тъмен костюм, когото тя разпозна моментално.
Мортмейн.
— Достатъчно!
Гласът отекна из помещението, изпращайки тръпки по гръбнака на Теса. Мортмейн. Познаваше гласа му, дори и да не можеше да види нищо иззад каменната колона, която скриваше нишата, където я беше издърпал Армарос. Демонът автоматон я държеше здраво, без да охлаби хватката си дори когато стаята беше разтърсена от мощна експлозия, последвана от свиреп, бръснещ вятър, който мина покрай нишата им, без да ги докосне.
Сега се беше възцарила тишина и Теса отчаяно искаше да се отскубне от металните ръце, които я държаха, да изтича в залата и да види дали някой от приятелите, от онези, които обичаше, не беше пострадал или дори убит. Ала да се съпротивлява срещу Армарос бе като да се съпротивлява срещу стена. Въпреки това тя зарита, докато гласът на Мортмейн отново отекна в стаята:
— Къде е госпожица Грей? Доведете ми я.
Армарос издаде буботещ звук и се раздвижи. Вдигна Теса за ръцете и я изнесе от нишата в основното помещение.
Където цареше хаос. Автоматоните стояха като вцепенени, вдигнали погледи към своя господар. Много от тях бяха рухнали на земята или бяха посечени на парчета. Подът беше хлъзгав от кръв и машинно масло.
В средата на стаята, образували кръг, стояха ловците на сенки. Сирил беше коленичил; около единия му крак беше увита окървавена превръзка. Недалеч от него, полуседнал, полулегнал в прегръдките на Шарлот, беше Хенри, с ужасно бледо лице… Уил вдигна глава и очите му срещнаха тези на Теса. По лицето му пробяга ужас и той понечи да тръгне към нея, ала Джем го сграбчи за ръкава. Той също гледаше младата жена с потъмнели и разширени от ужас очи.
Тя извърна поглед от тях и го вдигна към Мортмейн. Магистърът стоеше до перилата на балкона, като проповедник на амвона, ехидна усмивка извиваше устните му.
— Госпожице Грей, толкова мило от твоя страна да се присъединиш към нас.
Теса се изплю, усещайки вкус на кръв там, където пръстите на автоматона бяха одрали бузата й.
Мортмейн повдигна едната си вежда.
— Пусни я на земята — нареди той на Армарос. — Дръж ръце на раменете й.
Демонът се подчини с тих смях. В мига, в който ботушите й докоснаха пода, тя се изпъна, вирна брадичка и впи яростен поглед в Магистъра.
— Лоша поличба е да видите булката преди деня на сватбата.
— Нима? — рече Мортмейн. — И за кого по-точно?
Теса не се огледа наоколо. Видът на толкова много автоматони, срещу които стоеше едва шепа ловци на сенки, беше прекалено мъчителна.
— Нефилимите вече проникнаха в крепостта ви — заяви тя. — След тях ще дойдат и други. Те ще надвият автоматоните ви и ще ги унищожат. Предайте се сега и може би ще спасите живота си.
Той отметна глава назад и се разсмя.
— Възхитително, госпожице Грей! Стоиш пред мен, заобиколена от поражение и настояваш да се предам.
— Ние не сме победени… — започна Уил и Мортмейн изпусна дъха си през стиснати зъби със съскане, което отекна в просторното помещение. Като един всички автоматони обърнаха глави към младия ловец на сенки — ужасяващ синхрон.
— Да не съм чул и дума от теб, нефилиме — каза Магистърът. — Ако още веднъж си отвориш устата, това ще бъде последната ти глътка въздух.
— Пуснете ги да си вървят — рече Теса. — Това няма нищо общо с тях. Пуснете ги да си вървят и задръжте мен.
— Пазариш се, без да имаш какво да ми предложиш в замяна — отвърна Мортмейн. — Заблуждаваш се, ако смяташ, че някой ще ви се притече на помощ. В този момент значителна част от армията ми посича Съвета ви на парчета. — Младата жена чу ахването на Шарлот — кратък, приглушен звук. — Колко умно от страна на нефилимите, да се съберат накуп, та да ги помета с един удар.
— Моля ви — промълви Теса. — Помилвайте ги. Неприязънта ви към нефилимите е справедлива, но ако те всички са мъртви, кому ще послужи като назидание вашето отмъщение? Кой ще изкупи вината им? Ако няма кой да се поучи от миналото, няма да има кой да пренесе уроците му в бъдещето. Оставете ги да живеят. Нека продължат наученото от вас в бъдещето. Те могат да бъдат това, което ще оставите след себе си.