Мортмейн кимна замислено, сякаш претегляше думите й в ума си.
— Да, ще пожаля живота им… ще ги задържа тук като наши затворници. Пленничеството им ще те направи мила и покорна — при тези думи гласът му стана суров, — защото ти ги обичаш и ако някога опиташ да избягаш, ще ги избия до един. — Той замълча за миг. — Какво ще кажеш, госпожице Грей? Проявих великодушие и заслужавам благодарността ти.
Единственият звук в стаята беше поскърцването на автоматоните и бученето на кръвта в ушите на Теса. Тя най-сетне разбра какво означаваха думите, които госпожа Блек беше изрекла в каретата: „И колкото повече знаеш за тях, колкото по-привързана си към тях, толкова по-ефективно оръжие ще бъдеш, за да ги сравним със земята“. Дори и да не беше напълно като тях, младата жена бе станала една от ловците на сенки. Държеше на тях и ги обичаше и ето че Мортмейн щеше да използва това, за да я принуди да му се подчини. Спасявайки малцината, които обичаше, тя щеше да подпише смъртната присъда на всички тях. Ала да обрече на гибел Уил и Джем, Шарлот и Хенри, Сесили и останалите беше немислимо.
— Да. — Чу как Джем — или пък беше Уил? — издаде приглушен звук. — Да, приемам. — Тя вдигна очи. — Кажете на демона да ме пусне и ще се кача при вас.
Видя как Мортмейн присви очи.
— Не. Армарос, доведи ми я.
Ръцете на демона я сграбчиха и Теса прехапа устни от болка. Сякаш й съчувстваше, ангелът с часовников механизъм около врата й потръпна.
„Малцина могат да кажат, че имат ангел, който се грижи за тях. Ала ти можеш.“
Ръката й се вдигна към гърлото. Ангелът като че ли пулсираше под пръстите й, сякаш дишаше, сякаш се опитваше да й каже нещо. Тя го стисна толкова силно, че върховете на крилата му се впиха в дланта й, и си спомни съня си.
„— Така изглеждаш в действителност?
— Ти виждаш едва частица от моята същност. В истинската си форма аз съм смъртоносно величие.“
Пръстите на Армарос се впиха още по-здраво в ръцете й.
„Вашият ангел с часовников механизъм съдържа късче от духа на ангел“, бе казал Мортмейн. Теса си спомни белия знак с формата на звезда върху рамото на Уил, а после отново видя гладкото, красиво, нетрепващо лице на ангела, хладните ръце, които я бяха задържали, докато падаше от каретата на госпожа Блек към бушуващата вода на дъното на клисурата.
Демонът започна да я повдига от земята.
Теса си спомни своя сън.
Пое си дълбоко дъх. Дори не бе сигурна дали това, което се кани да стори, е възможно, или е лудост. Докато Армарос я вдигаше, тя затвори очи и умът й потърси ангела с часовников механизъм, потъна в него. За миг се запрепъва през мрака, а после се озова в сивото междинно положение, търсейки светлинката, искрата дух, живота…
И ето че го откри, внезапно лумнал лъч, по-ярък от всяка искра, която бе виждала дотогава. Посегна към него, обви се около изпепеляващия огън, който изгаряше кожата й. Изпищя…
И се превъплъти.
Бели пламъци се разляха по вените й и тя се стрелна нагоре. Бойното й облекло се разкъса и падна, ярка светлина обгърна тялото й. Тя беше огън. Падаща звезда. Ръцете на Армарос се откъснаха от тялото й… съвършено безшумно той се стопи, изпепелен от небесния огън, който бушуваше в Теса.
И ето че тя летеше… летеше нагоре. Не, издигаше се… растеше. Костите й се обтегнаха и издължиха, като решетка, която някой разтягаше настрани и нагоре до невъобразими размери. Кожата й, станала изведнъж златна, се опъваше и разкъсваше, докато тя се източваше нагоре като бобеното стъбло от старата приказка, и там, където се разкъсваше, от раните бликваше златна кръв. Къдрици като стружки от нажежен до бяло метал изскочиха от главата й и обградиха лицето й, а от гърба й се показаха огромни криле, по-големи от крилете на която и да е птица.
Навярно би трябвало да е ужасена. Когато сведе поглед надолу, видя, че ловците на сенки се взират в нея с широко отворена уста. Цялата стая бе изпълнена с ослепителна светлина… светлина, която струеше от нея. Беше се превърнала в Итуриел. Небесният огън на ангелите бушуваше в нея, изгаряше костите й, пареше очите й. Ала тя изпитваше единствено ледено спокойствие.
Сега беше висока над шест метра и стоеше очи в очи с Мортмейн, който стискаше перилата на балкона, вцепенен от ужас. В края на краищата, ангелът с часовников механизъм беше неговият подарък за майка й. Едва ли някога си бе представял, че би могъл да бъде използван по този начин.
— Не е възможно — изхриптя той. — Не е възможно…