— Не искам да ми разкриеш ритуалите ви — рече Шарлот. — Ала знам, че повечето Мълчаливи братя прекъсват всички връзки с живота си на смъртни, когато постъпят в Братството. Само че Джеймс не можа да го стори. Все още има нещо, което го привързва към този свят. — Тя сведе поглед към Теса, която дишаше тежко, а клепачите й потрепваха. — Тази нишка ги свързва един с друг и ако не бъде разкъсана както трябва, боя се, че ще нарани и двама им.
— О, за бога — сърдито каза Хенри, навивайки изцапаните с мастило ръкави на халата си. — Не можеш ли да намериш нещо не толкова потискащо? Нещо, в което да има битки.
— Това е Тенисън — отвърна Уил и свали крака от отоманката до камината в гостната. Столът на Хенри беше придърпан близо до огъня, в скута му лежеше отворен скицник. Все още беше блед, какъвто бе от битката в Кадер Идрис насам, но като че ли започваше да си възвръща цвета. — Ще усъвършенства ума ти.
Преди Хенри да успее да отговори, вратата се отвори и Шарлот влезе в стаята. Изглеждаше уморена, краищата на ръкавите й бяха мокри. Уил начаса остави книгата, а Хенри вдигна очи от скицника и я погледна въпросително.
Шарлот премести поглед от единия към другия и забеляза книгата до подноса за чай върху малката масичка.
— Да не би да четеше на Хенри, Уил?
— Да, нещо отвратително, пълно с поезия. — Съпругът й държеше писалка, а върху завивката, с която бяха покрити коленете му, бяха разпилени листове.
Хенри бе посрещнал с обичайната си сила на духа новината, че дори целителните умения на Мълчаливите братя не могат да го изправят на крака. С обичайната си сила на духа, както и с убеждението, че трябва да си направи стол, като онези подвижните, които се използваха на минералните извори в град Бат, но по-хубав, със самозадвижващи се колела и цял куп други снаряжения. Твърдо беше решил, че столът трябва да може да се движи и по стълбите нагоре-надолу, за да може той да ходи при изобретенията си в криптата. Беше нахвърлял скици на стола през цялото време, докато Уил му четеше от „Мод“44, в което нямаше нищо чудно — никога не беше проявявал особен интерес към поезията.
— Е, освободен си от задълженията си, Уил, а ти, Хенри, си освободен от още поезия — каза Шарлот. — Ако искаш, миличък, мога да ти помогна да си събереш записките…
Тя мина зад стола на съпруга си и като се пресегна над раменете му, подреди разпилените листове в спретната купчинка. Докато тя го правеше, Хенри улови китката й и вдигна към нея поглед, пълен с такова доверие и обожание, че Уил изпита чувството, че някой забива миниатюрни ножчета в кожата му.
Не че им завиждаше за щастието им, ни най-малко. Но не можеше да не си помисли за Теса. За надеждите, които бе хранил и които бе потиснал. Зачуди се дали тя го бе гледала по този начин някога. Съмняваше се. Толкова упорито се бе старал да разруши доверието й и макар че единственото, което искаше, бе възможност да го съгради наново, му беше трудно да не се бои, че…
Той потисна тези мрачни мисли и се изправи с намерението да обясни, че възнамерява да отиде при Теса. Преди да успее да каже каквото и да било обаче, на вратата се почука и Софи влезе с необикновено притеснен вид. Причината за притеснението й се изясни миг по-късно, когато инквизиторът прекрачи прага на гостната.
Уил, свикнал да го вижда в церемониалните му одежди по време на заседанията на Съвета, едва го разпозна в строгия на вид мъж със сиво палто и тъмни панталони. Върху бузата му имаше ярък белег, който не беше там преди.
— Инквизитор Уитлоу. — Шарлот се изправи, придобила изведнъж сериозно изражение. — На какво дължим вашето посещение?
— Шарлот — поздрави я инквизиторът и й протегна писмо, върху което бе поставен печатът на Съвета, — нося ти съобщение.
Тя го погледна недоумяващо.
— Не можеше ли просто да го изпратите по пощата?
— Това писмо е от жизненоважно значение. Наложително е да го прочетеш незабавно.
Много бавно жената протегна ръка и взе писмото. Подръпна плика, а после се намръщи и отиде до бюрото, за да вземе ножа за отваряне на писма. Уил се възползва от възможността, за да разгледа скришом инквизитора. Той се мръщеше срещу Шарлот и изобщо не му обръщаше внимание. Уил не можеше да не се зачуди дали белегът върху бузата му не е следа от битката на Съвета с автоматоните на Мортмейн.
Уил беше напълно сигурен, че те ще умрат заедно, там в недрата на планината, докато Теса изведнъж не бе лумнала във великолепието на ангела и не бе сразила Мортмейн така, както мълния покосява дърво. Това бе едно от най-удивителните неща, които бе виждал през живота си, но възхищението му бързо бе отстъпило място на ужас, когато Теса бе рухнала безжизнено след промяната, обляна в кръв и изпаднала в безсъзнание, независимо колко отчаяно се опитваха да я събудят. Магнус, който бе на ръба на изтощението, едва бе успял да отвори с помощта на Хенри Портал, отвеждащ обратно в Института, а след това на Уил всичко му беше неясно, сякаш обгърнато от мъгла на изтощение и кръв, и още Мълчаливи братя, повикани, за да се погрижат за ранените. Бяха дошли новини от Съвета за всички, които бяха загинали от ръцете на автоматоните, преди самите те да се разпаднат, когато Мортмейн бе издъхнал. И Теса… Теса, която не говореше, нито отваряше очи, докато Мълчаливите братя я отнасяха в стаята й, а той не можеше да отиде с нея. Тъй като не й беше нито брат, нито съпруг, можеше единствено да се взира след нея, свивайки и разпускайки окървавените си юмруци. Никога в живота си не се бе чувствал толкова безпомощен.