А когато се бе обърнал, за да потърси Джем, да сподели страха си с единствения друг човек, който обичаше Теса толкова силно, колкото и той самият, него го нямаше, беше се върнал в Града на тишината по заповед на Братята. Без дори едничка дума за сбогом.
Въпреки опитите на Сесили да го успокои, Уил беше ядосан… ядосан на Джем и на Съвета, и на Братята, задето бяха допуснали парабатаят му да стане един от тях, макар и да си даваше сметка, че е несправедлив, че решението си беше негово и че това бе единственият начин да остане жив. И все пак, откакто се беше върнал в Института, имаше чувството, че страда от морска болест, сякаш години наред беше закотвен кораб, а сега се носеше по вълните, без никаква представа накъде да поеме. А и Теса…
Звук от късане на хартия го извади от мислите му — Шарлот бе извадила писмото и го четеше, а цветът бързо се отреждаше от лицето й. Тя вдигна очи и се взря в инквизитора.
— Това някаква шега ли е?
Мъжът се начумери още повече.
— Не е никаква шега, уверявам те. Е, имаш ли отговор?
— Лоти. — Хенри погледна съпругата си и дори рижите му кичури сякаш излъчваха тревога и обич. — Лоти, какво има? Какво не е наред?
Шарлот срещна очите му за миг, а после отново се обърна към инквизитора.
— Не. Нямам отговор. Все още не.
— Съветът не желае… — започна той и тогава сякаш забеляза Уил за първи път. — Бих искал да поговорим насаме, Шарлот.
Тя изпъна рамене.
— Няма да отпратя нито Уил, нито Хенри.
Двамата кръстосаха сърдити погледи. Уил знаеше, че Хенри го гледа тревожно. След скарването между Шарлот и консула, и последвалата му смърт, те всички бяха очаквали със затаен дъх Съветът да произнесе осъдителната си присъда. Мястото им в Института им се струваше несигурно. Уил го виждаше в стиснатите устни на предводителката им и лекото потреперване на ръцете й.
Изведнъж му се прииска Джем или Теса да бяха тук, някой, с когото би могъл да поговори и да попита какво да направи за Шарлот, на която дължеше толкова много.
— Всичко е наред — рече той и се изправи. Искаше да види Теса, дори и ако не отваряше очи и не знаеше, че е до нея. — И без това се канех да си тръгна.
— Уил… — опита се да възрази ръководителката на Института.
— Всичко е наред, Шарлот — повтори младият мъж и като мина покрай инквизитора, излезе от стаята.
Когато се озова в коридора, се облегна на стената за миг, за да се съвземе. Неволно си припомни собствените си думи… господи, сякаш ги беше изрекъл преди милион години и сега изобщо не ги намираше за забавни: „Консулът? Да прекъсва закуската ни? Какво може да очакваме занапред? Посещение за чаша чай от инквизитора?“.
Ако отнемеха поста на Шарлот…
Ако те всички изгубеха дома си…
Ако Теса…
Не можеше да довърши тази мисъл. Любимата му щеше да живее… трябваше да живее. Докато вървеше по коридора, си мислеше за Уелс и неговите багри — синьо, зелено, сиво. Навярно би могъл да се върне там със Сесили, ако изгубеха Института. Да се опита да създаде някакъв живот за тях двамата в родната им страна. Нямаше да бъдат ловци на сенки, но без Шарлот, Хенри, Джем, Теса и Софи, и дори без проклетите Лайтууд, той не искаше да бъде ловец на сенки. Те бяха неговото семейство и му бяха скъпи… още нещо, помисли си Уил, което бе осъзнал твърде късно.
— Теса. Събудете се. Моля ви, събудете се.
Този път гласът, прорязал мрака, принадлежеше на Софи. Теса се напрегна и с усилие успя да отвори очи за частица от секундата. Видя стаята си в Института, познатите мебели, дръпнатите завеси, бледите лъчи на слънцето, които оформяха квадрати от светлина по пода, и опита да се вкопчи в този миг на яснота. Тези моменти на просветление между треската и кошмарите бяха толкова кратки… отиваха си твърде бързо, преди да е успяла да вдигне ръка, да каже нещо. Софи, помъчи се да прошепне, но думата не можа да си проправи път през пресъхналите й устни. Пред очите й сякаш падна мълния, разсичайки света. Теса извика беззвучно, когато Институтът се разпадна на парчета и се отдръпна от нея, потъвайки в мрак.