Сирил бе този, който най-сетне каза на Гейбриъл, че Сесили е в конюшнята, след като той беше прекарал по-голямата част от деня в безплодно — макар и, както се надяваше, не очевидно — търсене из Института.
Вече се смрачаваше и конюшнята беше обляна от меката светлина на фенера и изпълнена с миризмата на коне. Сесили стоеше до отделението на Балиос, облегнала глава до шията на едрия жребец. Косата й, която имаше почти същия мастиленочерен цвят, се бе разпиляла по раменете й, а когато се обърна да го погледне, Гейбриъл видя как рубинът проблясва на гърлото й.
По лицето й пробяга тревога.
— Да не се е случило нещо с Уил?
— Уил? — изненада се Гейбриъл.
— Просто си помислих… изражението ви… — Тя въздъхна. — През последните дни беше толкова разстроен. Сякаш не му стига, че Теса е болна, ами и това с Джем… — Сесили поклати глава. — Опитах се да поговоря с него, но той не казва нищо.
— Мисля, че в момента говори с Джем — рече Гейбриъл. — Признавам си, че не знам в какво състояние е. Ако искате, бих могъл…
— Не. — Гласът на Сесили беше тих, сините й очи — загледани нейде далеч. — По-добре да го оставим на мира.
Гейбриъл направи няколко крачки напред. Меката жълта светлина на фенера в краката на Сесили хвърляше блед златист отблясък върху кожата й. Не носеше ръкавици и ръцете й се белееха върху черния жребец.
— Аз… — започна той. — Този кон май много ти харесва.
Наруга се наум. Спомни си какво бе казал баща му веднъж — че жените, нежният пол, обичали да ги ухажват с очарователни думи и дълбокомислени фрази. Гейбриъл не бе съвсем сигурен какво е „дълбокомислена фраза“, но за сметка на това бе напълно сигурен, че „този кон май много ти харесва“ не е от тях.
Сесили обаче като че ли нямаше нищо против. Тя потупа разсеяно Балиос и се обърна към него.
— Той спаси живота на брат ми.
— Ще си тръгнеш ли? — попита Гейбриъл рязко.
Очите й се разшириха.
— Какво беше това, господин Лайтууд?
— Не. — Той вдигна ръка. — Не ме наричай господин Лайтууд, моля те. Ние сме ловци на сенки. За теб аз съм Гейбриъл.
Бузите на момичето порозовяха.
— Гейбриъл, тогава. Защо ме попита дали ще си тръгна?
— Дойде, за да убедиш брат си да се върне у дома — отвърна младежът. — Ала е очевидно, че той няма да го стори, нали така? Влюбен е в Теса. Ще остане там, където е тя.
— Тя може и да не остане тук — заяви девойката с непроницаем поглед.
— Мисля, че ще го направи. Но дори и да не го стори, той ще я последва, където и да отиде. А Джем… Джем е Мълчалив брат. Все още е нефилим. Ако иска да го види отново — а мисля, че е така — Уил ще остане. Годините са го променили, Сесили. Сега неговото семейство е тук.
— Нима вярваш, че ми казваш нещо, което и сама не съм разбрала? Сърцето на Уил е тук, не в Йоркшир, в къща, където никога не е живял, с родители, които не е виждал от години.
— Ами… ако той не може да се прибере у дома… помислих си, че може би ти ще го сториш.
— За да не бъдат родителите ми сами. Да. Разбирам защо би си го помислил. — Тя се поколеба. — Даваш си сметка, естествено, че след няколко години от мен ще се очаква да се омъжа и отново да оставя родителите си.
— Но не и никога вече да не говориш с тях. Те са изгнаници, Сесили. Останеш ли тук, ще бъдеш откъсната от тях.
— Казваш го така, сякаш искаш да ме убедиш да се прибера у дома.
— Казвам го, защото се боя, че ще го направиш. — Думите изскочиха от устата му, преди да успее да ги спре, и не му оставаше друго, освен да я погледне с пламнало от смущение лице.
Момичето направи крачка към него, вдигнала широко разтворените си, сини очи към лицето му. Гейбриъл се зачуди кога точно бяха престанали да му напомнят за очите на Уил — сега те бяха просто очите на Сесили, с цвят, който той свързваше единствено и само с нея.
— Когато дойдох тук — започна тя, — мислех, че ловците на сенки са чудовища. Вярвах, че трябва да спася брат си. Смятах, че ще се приберем заедно у дома и родителите ми ще се гордеят с нас. Че отново ще бъдем семейство. А после осъзнах… ти ми помогна да осъзная…