— Аз съм ти помогнал? Как?
— Баща ви не ви е дал никакъв избор. Настоявал е да бъдете това, което той иска. И по този начин е разбил семейството ви. Ала моят баща… той е предпочел да остави нефилимите и да се ожени за майка ми. Това е бил неговият избор, така както да остане с нефилимите е изборът на Уил. Да избереш любов или война — и двете са храбри решения, всяко — по свой собствен начин. И смятам, че родителите ми няма да са против избора на Уил. В края на краищата, най-важното за тях е той да е щастлив.
— А ти? — попита я Гейбриъл. Вече бяха толкова близо, че почти се докосваха. — Ти също трябва да направиш своя избор — да останеш или да си тръгнеш.
— Ще остана — заяви Сесили. — Избирам войната.
Младежът изпусна дъха, който дори не си бе дал сметка, че е задържал.
— Ще се откажеш от дома си?
— Ветровита стара къща в Йоркшир? — каза девойката. — Та това тук е Лондон.
— Ще се откажеш от онова, което познаваш?
— Познатото е скучно.
— Ще се откажеш от това да виждаш родителите си? В разрез със Закона е…
По устните й пробяга мимолетна усмивка.
— Всички нарушават Закона.
— Сеси…
Гейбриъл прекоси малкото разстояние, което ги делеше, и ето че я целуваше… в началото ръцете му я уловиха неловко за раменете, плъзвайки се по коравата тафта на роклята й, но после той погали тила й и зарови пръсти в копринено меката й коса. За миг Сесили застина от учудване, а после сякаш се разтопи под допира му. Устните й се разтвориха и той вкуси сладостта им. Когато тя най-сетне се отдръпна, на младият мъж като че ли му се виеше малко свят.
— Сеси? — повтори той дрезгаво.
— Пет — каза тя. Устните и бузите й бяха зачервени, ала гласът й беше спокоен.
— Пет? — повтори Гейбриъл недоумяващо.
— Оценката ми — обясни Сесили и му се усмихна. — Може би трябва да поработиш над умението и техниката си, но несъмнено притежаваш естествена дарба. Нуждаеш се от практика.
— И ти си готова да ме обучаваш?
— Бих се засегнала дълбоко, ако избереш някой друг за учител — заяви тя и като се повдигна на пръсти, отново го целуна.
Когато Уил влезе в стаята на Теса, Софи стоеше до леглото й и мълвеше тихи думи. Тя се обърна, когато вратата се затвори зад гърба му, и той видя, че устните й са тревожно стиснати.
— Как е Теса? — попита младият мъж и мушна ръце дълбоко в джобовете на панталона си. Мъчително бе да вижда любимата си в това състояние, сякаш късче лед се бе забило под ребрата му и право в сърцето му. Софи беше сплела на плитка дългата й кестенява коса, за да не се оплита, докато главата й се мята неспокойно върху възглавницата. Дишането й беше учестено, гърдите й се повдигаха и спускаха забързано, виждаше се как очите й се движат под бледите клепачи. Уил се зачуди дали сънува.
— Все така. — Софи се изправи изящно от стола до леглото и му го отстъпи. — Отново вика в съня си.
— Кого? — попита Уил и начаса съжали, че го е сторил. Несъмнено мотивите му вероятно бяха болезнено очевидни.
Тъмните лешникови очи на прислужницата се извърнаха от неговите.
— Брат си — отвърна тя. — Ако искате да останете насаме с госпожица Грей за малко…
— Да, ако обичаш, Софи.
Девойката поспря до вратата.
— Господарю Уилям…
Уил, който току-що се бе настанил в стола до леглото, я погледна.
— Съжалявам, че през всички тези години мислех и говорех толкова лоши неща за вас — рече младата жена. — Сега разбирам, че сте правели единствено това, което всички се опитваме да правим. Най-доброто, на което сме способни.
Той протегна ръка и я сложи върху тази на Теса, която подръпваше неспокойно завивката.
— Благодаря ти — отвърна, неспособен да погледне Софи в очите. Миг по-късно чу как вратата се затвори тихо зад него.
Погледът му се спря върху Теса. В момента тя бе притихнала, ресниците й потрепваха. Под очите й имаше тъмни сенки, вените рисуваха фина плетеница върху слепоочията и от вътрешната страна на китките й. Когато си я спомнеше как лумва в страховито великолепие, му беше трудно да повярва, че е толкова крехка, ала ето я сега пред него. Ръката й беше топла в неговата, а когато я помилва с опакото на дланта си по бузата, усети, че гори.
— Тес — прошепна той, — Адът е студен. Помниш ли, когато ми го каза? Бяхме в мазето на Къщата на мрака. Всеки друг би изпаднал в паника, а ти ми заяви преспокойно, като някоя гувернантка, че Адът бил покрит с лед. Каква жестока ирония би било, ако те загубя заради Небесния огън.
Теса си пое рязко дъх и за миг сърцето му подскочи… дали го беше чула? Но очите й си останаха затворени.